Когато глобализацията ни превръща в аутсайдери
Той е бил не просто “ариец”, а един вид двоен ариец – така поне сам се е изживявал. Защото е наследил чистата жилка на родителите си от Иран, т.е. от страната, чието име е съкратена форма на персийското „Eran sahr“ (страната на арийците). Освен това самият той е роден в Германия – т.е. страната, която преди 70-80 години се е смятала за център на арийската раса.
Много объркани са пътищата, по които стрелецът от Мюнхен се е оплел в живота си. От предизвикателствата на модерното време той е потърсил убежище в старите легенди. Само в митическия свят на “чистата раса” животът му се е струвал поносим, само там е мислел, че намира пристана, който реалността явно не му е давала. Неговата декларирана опора е произходът. “Аз съм германец” – е крещял от покрива на мюнхенския гараж “ариецът”.
"Германец съм"
Нападателят се е чувствал германец. Човек, идентифициращ се със страната, която всъщност му е била чужда. Човек с два паспорта – ирански и германски. Той е притежавал, с други думи, документ, който недвусмислено сочи неговата германска – а в собствените му очи и “арийска” – идентичност. Само че германският паспорт не му осигурил същевременно и признание в германското общество. Животът на стрелеца от Мюнхен е живот на аутсайдер в сложната действителност на глобализацията.
Юридически, чрез даването на гражданство, Германия, както и други европейски държави, се опитва да отговори на тези условия. С известни ограничения, германско гражданство може да придобие всеки, който е роден в Германия. Проблемът обаче се състои в това, че юридическата реалност далеч изпреварва обществената. Стрелецът от Мюнхен “мразел” турците и арабите, сочат информациите в медиите. Самият той в училище е бил тормозен, станал е обект на подигравки, както се твърди. Можем да си представим, че младият човек е натрупал много горчивина.
Безразборни категории
“Турците” и “арабите” – думите, използвани от него при нападението в Мюнхен - свидетелстват за категориите, в които той е мислел. Не е трудно да допуснем, че в очите на “турците” и “арабите” самият той, на свой ред, не е бил “германец”, а по-скоро “иранец”. Във всеки случай етническият компонент играе тук ролята на смъртоносна деструктивност, която е изцяло в разрез с идеалите на либералната република.
Законите на Германия по определени въпроси са отчасти изпреварващи обществената реалност. Законите отразяват чисто и абстрактно дадена правна презумпция. И те трябва да са такива, защото само по този начин правото е надиндивидуално, и защото само по такъв начин то може да се легитимира като валидно за всички граждани.
Проблемът се състои обаче в това, че правото, само по себе, си не обосновава идентичността. За много хора то не е и емоционално обвързващо, не предлага допирни точки, на които човек може да се облегне психологически. А вследствие на това и не малко хора продължават да се облягат на отдавна преодоляното позоваване на произхода, респективно на произхода на предците си.
В търсене на "Ние"
Твърди се, че мултикултурното общество е богатство, че то ни обогатява. През последните месеци обаче видяхме най-вече пропастите, които то отваря. Джихадизмът се подхранва както от огромната криминална енергия, така и от крайно неприемливите идентичности, пропагандирани сред радикалните ислямистки кръгове. Многобройните националистически движения в различни европейски страни също внушават, че привичното усещане за живота е излязло от релсите.
И ако тези тъй чувствителни загуби не бъдат компенсирани, ако не последват опити за градеж на други, положителни идентичности, тогава ще удари часът на вещаещите смърт черни флагове, на ножовете и брадвите, на газещите хора камиони, на самовзривяващите се убийци, на пистолетите и носените в раници експлозиви.
Миролюбието на мултикултурното общество се гради на усещането за “Ние” – т.е. на чувството за една солидарна общност. Само че тази общност засега изобщо не е налице. Не се забелязват дори наченките на такава.