Когато изведнъж всички станаха приятели на бежанците

Защо Германия отвори границите си през 2015, а германците посрещнаха бежанците с отворени обятия? Къде сбъркаха политиците и журналистите? И как се промениха настроенията в страната? На тези трудни въпроси търси отговор германският журналист Робин Александър в новата си книга „Die Getriebenen" (приблизително „Тласканите”). За впечатленията си от книгата, която вече месеци оглавява листата на бестселърите, разказва нашата китайска колежка Жан Данхонг, която от 20 години живее в Германия.

През септември 2015 гледах по телевизията как хората ръкопляскаха на бежанците, пристигащи на Мюнхенската гара. Някои дори пееха националния химн. „Германският народ се надигна” - това послание чух тогава. И още: „Никога повече няма да бъдем нация от нацисти”.

Германското "пиянство" от есента на 2015

Помагаш на бежанците, за да излезеш на чисто със собственото си минало - това беше първата ми мисъл. Същото пише и Робин Александър в книгата си за Ангела Меркел и нейната бежанска политика. В разговора, който проведохме, авторът търси и други обяснения за германското „пиянство” от есента на 2015.

„По различни причини думата „бежанец” в Германия има много положителна конотация”, казва журналистът. Политическата левица например, посочва Александър, прави директен паралел с антифашистката борба. „Идентификацията им с мигрантите е силна. Та нали и много популярният канцлер Вили Бранд също беше мигрант”, припомня журналистът. Политическата десница пък веднага прави връзка с милионите германци, прокудени от родните им места след Втората световна война, които също бяха бежанци. Думата „бежанец” предизвиква положителни асоциации и у религиозните християни - та нали Светото семейство също се е отправило в бягство, след като цар Ирод нарежда да се избият всички младенци.

Към всичко това през лятото на 2015 се прибави и реакцията в Западна Германия срещу вълната дяснорадикални насилия, надигнала се в източните провинции. Тогава западногерманците дори сякаш изпитаха някаква носталгия по времената, когато си живееха отделно. Робин Александър го обяснява така: „Като западногерманец аз не мога да кажа: Източните германци са тъпаци. Това ще бъде нещо като вътрешен расизъм. Мога обаче да кажа: Не искам да приличам на тези източногермански нацисти. И тогава ще изглеждам възвишен”.

Това напомня за теорията на Томас Ман за „двете души” на германеца. Случаят с Германия е много сложен и объркващ, защото там по своеобразен начин са преплетени Добро и Зло, Красиво и Грозно, смята писателят. Лично за мен раждането на световния шампион по човечност беше мигът, когато започнах да се отчуждавам от германците, които междувременно бях обикнала. Нима наистина съществуват само двете крайности: да палиш приюти за бежанци и в самозабрава да помагаш на бежанците? И помежду им няма нищо?

На вълната на емоциите

Партиите в Бундестага единодушно подкрепиха Доброто. „В продължение на няколко седмици в Германия сякаш вече нямаше различни партии, а само приятели на бежанците”, пише Александър в книгата си. „Меркел отваря границите, а левицата и Зелените искат дори още повече. Това е идиотщина. Опозицията трябваше да постави критични въпроси”, посочва авторът. Според него в Бундестага е трябвало да се проведе поименно гласуване. „И онези, които щяха да гласуват с „да”, после щяха да бъдат принудени да обясняват вота си в своите избирателни райони.” Е, поне либералите и „Алтернатива за Германия” заявиха, че ако наесен влязат в парламента, ще настояват да се сформира извънредна парламентарна комисия по въпроса.

Повечето журналисти също се заразиха от надигналото се гостоприемство. Всеки, който през първите месеци си позволяваше да критикува отворените граници, се сблъскваше с обвинения в ксенофобия и десен екстремизъм. „Това беше грешка, защото главното качество на един журналист е скептицизмът. Журналистите трябваше да се освободят от емоциите”, казва Робин Александър.

Ураджийската журналистика подхранваше еуфорията у населението, тази еуфория се изливаше в резултатите от допитванията, а канцлерката управляваше, съобразявайки се именно с тези резултати. „Навремето политиците още четяха вестници. Герхард Шрьодер казваше, че оттам черпел политическата си интуиция. А Ангела Меркел просто анализира допитванията”, казва журналистът.

После обаче дойде Новогодишната нощ в Кьолн и настроенията се обърнаха. Затворен беше така нареченият „Балкански маршрут” и притокът на бежанци почти секна. Така станахме свидетели на един семантичен шедьовър, създаден от канцлерката: тогава не допуснахме грешка, но ситуацията от 2015 не бива да се повтаря...

"Да не е полудяла?"

Робин Александър има критично отношение към тази бежанска политика. И не го крие нито в книгата си, нито в разговора ни. В същото време не желае книгата му да се смята за някаква саморазправа с Ангела Меркел. Като журналист той вече от осем години е специалист по темата „Меркел” и разказва, че доскоро хората го питали главно как се държи канцлерката в неофициална ситуация. „С бежанската криза обаче този въпрос се видоизмени. Сега вече питат: „Какво става с нея?”. А някои дори задават директния въпрос: „Да не е полудяла?”. Тъкмо на тези въпроси исках да дам отговор.”

Само за два месеца книгата му претърпя седем издания и вече от седмици оглавява листата на бестселърите. Според автора, това означава, че за германците дискусията не е приключила: „Те искат да знаят какво точно се случи”. Как стана така, че германската граница беше отворена? Защо после в продължение на седмици никой не я затваряше, макар че в Берлин това решение отдавна беше взето и на място дори бяха изпратени необходимите полицейски ресурси? Как така едно временно изключение от правилото се превърна в извънредно положение? Отговорите на всички тези въпроси могат да се открият в книгата на Робин Александър - един истински политически трилър, който се чете на един дъх.

Robin Alexander: Die Getriebenen, Siedler Verlag