Как НРБ пазеше границата си срещу нарушители

"Не ще пожалим младежките си години, за да заключим границата между двата свята и я направим непристъпна за враговете". С тази телеграма граничарите от заставата край Златоград декларирали през 1950 г. пред вътрешния министър своята решителност да бъдат безпощадни към вътрешните и външни "врагове" на социалистическата родина. По онова време шпиономанията в НРБ вече била достигнала своя апогей: над половината от територията на страната била обявена за "гранична зона", т.е. за забранена територия; по протежение на граничната бразда, с изключение на тази с Румъния, била изградена електрическа сигнализация; повечето живеещи в пограничните райони били изселвани, а другите били заставяни да сигнализират за всяко подозрително придвижване на хора. Наказанието за нарушителите обикновено било въдворяване в зловещите трудови общежития или принудително заселване във вътрешността на страната. Доносниците и проявилите се граничари били възнаграждавани с различни поощрения - от отпускане на дефицитния по онова време плат за панталони, до едноседмичен домашен отпуск за ликвидиран "враг".

Профилът на българския родоотстъпник

Анализ на ДС показва, че най-често опити за бягство през граничната бразда правели младежи на възраст между 16 и 25 години. Една десета от всички регистрирани нарушения на границите се падали на служещи в "Гранични войски" - средно 40-50 души годишно използвали службата на границата си за бягство към съседните Гърция, Турция или Югославия. Бягствата на помаци и турци през южната граница били резултат от насилствената смяна на имената им и нежеланието на младежи-донаборници от тези малцинства да служат в Българската народна армия. ДС смятала помаците за най-опасния етнос за сигурността на границите, тъй като те винаги имали враждебно отношение към "народната власт". Възродителният процес през 80-те години на миналия век пък отприщил нова вълна на бягства сред турското население на Родопите.

Туристите-бегълци

Митът, че българските граници са по-безопасни за бягство, отколкото вътрешногерманската граница между ФРГ и ГДР, е причината за разбиването на хиляди човешки съдби и за поне 121 фатални случаи в българската „зона на смъртта“ – разстоянието между сигналната електрическа телена ограда и граничната бразда по южните и западните граници на НРБ. Над половината от отчитаните ежегодно близо 500 опита за незаконно пресичане на границите са дело именно на източногерманци. Успешните опити са по-малко от една трета. В анализ на ДС от 70-те години се казва: "Те пристигат в НРБ като туристи, но са отлично подготвени с карти, бинокли, компаси, надуваеми лодки и най-вече с педантични собствени проучвания на планинските местности по границата и удобните места за нейното преминаване".

Лятото на 1977 и на 1982 са най-трагичните периоди за бегълците от ГДР - тогава има много арестувани, ранени и дори няколко убити. ДС и "Гранични войски" се опитвали да подхождат нестандартно за справяне с "източногерманската напаст" - като например махали табелите с имената на селата и другите географски обекти по границата, за да объркат бегълците, проучили добре картата на България и туристическите справочници. Поставяни били също така стотици предупредителни табели на немски език за последиците за нарушителите на граничните зони. Инспектори от Щази ежегодно проверявали изправността и надеждността на българските гранични съоръжения. Но нито предупрежденията, нито стрелбата "на месо" не могли да откажат решените да избягат от тъжната социалистическа действителност. Като онзи 40-годишен турист от ГДР, пристигнал в България през 1977 година с твърдото намерение да премине с гумена лодка морската граница с Турция. След като за зла участ лодката му обаче потънала, той продължил бягството си с плуване в открито море и след 60 километра излязъл свободен на брега южно от турския град Инеада.