Кой трябва да плаща за зеления ток

Скрито държавно субсидиране на предприятия чрез Закона за възобновяемите енергийни източници - това е "престъплението", в което може да бъде обвинена Германия. Но как точно става това? Законът осигурява на производителите на електроенергия от вятър, слънце или биомаса гарантирани изкупни цени, които са по-високи от пазарните, и то за период от 20 години. Цената на тази преференция се плаща от потребителите чрез така наречената “добавка зелена енергия”, която съществува и в България.

Теоретично тя би следвало да се плаща от всички потребители, но това не е така и именно там е проблемът: в съществуващите изключения за промишлените потребители на ток, чието производство е по-енергоемко - например в металургията, химическата промишленост и т. н. Те плащат силно намалена такса, която в някои случаи клони към нулата. Оттам нататък въпросът е дали това облекчение не представлява прикрита форма на субсидиране, даващо на германската икономика предимства пред чуждата конкуренция - в противоречие с правилата на ЕС.

Скъпият отказ от атома

За голяма част от потребителите в Германия важна роля играе съзнанието, че купувайки “зелена” енергия от възобновяеми енергийни източници, правят нещо добро и се грижат за опазването на околната среда. Някои обаче смятат, че междувременно добавката за зелена енергия е изгубила своя смисъл и води само до ненужно оскъпяване на цената на електроенерегията.

Избирателите в Германия не са забравили обещанието на Ангела Меркел от 2011, че отказът от атомна енергия няма да им струва повече, отколкото, например, една допълнителна чаша кафе месечно. Реалността обаче се разминава силно с обещанията - едно тричленно семейство, което потребява към 3 500 киловатчаса електроенергия, плаща месечно около 84 евро. През 2011 година при същото потребление токът им е излизал точно с 10 евро по-евтин, т. е. годишното увеличение е от порядъка на 120 евро.

Преди изборите няма да се промени нищо

В Закона за възобновяемите енергийни източници очевидно са нужни сериозни промени, тъй като за момента той не отчита някои редица неща: например това, че поради разрастващото се производство на слънчевата енергия, на практика се получава излишък, който не може да бъде продаден на борсата по гарантираната на производителите цена. Износът на този екологичен ток в чужбина също е възможен единствено на загуба.

“Спирачка” за поскъпването на тока може да се намери, ако делът на възобновяемите енергии се ограничи, или ако бизнесът поеме по-голяма част от финансовите тежести, свързани с отказа от атомна енерегия – например разходите по закриването на старите електроцентрали и модернизирането на енергийната инфраструктура. Промените в това отношение обаче биха били възможни едва след изборите през есента - дотогава никой политик няма да си позволи да дразни различните енергийни лобита.

Автор: Б. Узунова; Редактор: Б. Михайлова