Коледното дърво на желанията

Току що се запознах с петдесетина деца и младежи - всичките са напуснали дом и родина и в момента живеят в Германия. Пристигнали са от най-ралични места на света: от Централна и Южна Азия, от Близкия изток, от Африка. Също толкова различни са и по характер: някои са свити и притеснени, други - нахакани и артистични, трети просто самотни. На някои от тях направо не можеш да им затвориш устата - толкова дълго явно са мълчали... Други пък - с ченгел да им вадиш думите! А аз само ги слушах:

"Здравей, аз съм от Ангола. Аз пък идвам от Гвинея. Моята родина е Афганистан, а аз съм от Шри Ланка. От Албания съм, от Сирия, Иран, Ирак, Русия... Името ми е... ". В един момент настана истинска олелия. Но при толкова много и различни хора накуп, няма как да е иначе. Преминаващите наоколо се поспираха да видят какво става, заслушваха се в речетатива на децата.

Непосилната лекота на желанията

Моите нови познайници само това и чакаха: "Здравей, аз се казвам... и идвам от... Тук уча. А аз чиракувам като готвач..." И така близо 50 съдби накуп. Повечето изобщо не говореха за своето минало. Бяха тук и сега. А пък аз не бях и сигурен, че мога да понеса тежестта на техните истории. Говореха разпалено за своите желания - толкова обикновени за нас, хората, на които не им се налага да бягат. Едно момче например ми каза, че много иска да има футболен екип с името му, изписано на фланелката. Май навремето и аз имах подобна футболна тениска. Голяма гордост си е! Друго момче, запалено по музиката, искаше МП3 – плейър, трето си мечтаеше за музикална уредба, а четвърто разказа за едни слушалки, които направо му взели акъла.

Говореха за компютри, мобилни телефони и всякакви други джаджи от магазините за техника. Ако кажа, че бяха по-запознати от мен самия, сигурно няма да сбъркам. Но не всички мечтаеха за модерни джунджурии. Повечето желаеха топли дрехи, зимно яке и здрави обувки... Нещо стегна гърлото ми и внезапно усетих тежестта на неразказаните им истории. Оттеглих се настрана. Оставих децата да си бъбрят с новодошлите, защото имаха нужда от това.

Литературна измислица

Време е да си го призная: всичко написано дотук, е литературна измислица. Нямаше никакви деца в предверието на "Дойче веле", никаква олелия, разговори и огласени копнежи. Просто във фоайето бяха нагласили голяма коледна елха. Но вместо с украса, тя е отрупана с картички. Написани на ръка от петдесетината деца и младежи, избягали или прокудени от своята родина, които са потърсили спасение в Германия. Срещата ми с тях не бе действителна, лице в лице. И въпреки това си беше среща. Защото аз прочетох картичките и научих имената на онези, преждевременно пораснали и остарели, вероятно по-зрели от мен самия, деца. Разбрах откъде идват, откога са в Германия, с какво се занимават тук - и най-вече узнах желанията и нуждите им, окачени вместо стъклени топки на „Коледното дърво на желанията”*.

Истинските истории

За личните им истории също премълчах някои неща. Истината е, че децата ми разказаха какво ли не. Потресе ме обаче историята на две момчета, братовчеди от Афганистан, които потърсили спасение в Германия. Избягали от родината си, защото бащата на едното момче убил бащата на другото, своя брат - пред очите на децата. Убил го, защото той самият искал да направи от децата бойци, докато брат му вярвал, че за тях има по-добро бъдеще от това да загинат в джихада. И сега синовете на тези двама братя, чиято съдба за нас, европейците, звучи като старозаветна легенда или като Шекспирова трагедия, чакат своето бъдеще под християнското коледно дърво на желанията...

*"Коледното дърво на желанията" е инициатива на Дойче Веле и сдружението "Образование вместо депортиране” в Бад Годесберг и АВО "Рефугиум" Лихтенберг в Берлин. Всеки работещ в Дойче Веле може да изпълни едно или повече от желанията на децата. Миналата година колеги от Българската редакция на Дойче веле подариха на едно от тях мечтания чифт .... бели обувки.