Колективната българска мнителност

Дали има рационално обяснение за пословичния колективен негативизъм на българите? Възможните, обикновено спекулативни отговори, са легион. Но още по-интересни от причините за тази масова депресивна недоверчивост са нейните следствия - много на брой и пагубни за неукрепналата демократична система.

Епидемично недоверие

Когато не вярваш на нищо и никого, в крайна сметка се случва следното: първо, социалната тъкан се атомизира и хората заживяват под мотото "Моят дом е моята крепост". Второ, никой не иска да се ангажира с обществени проблеми, тоест "Всеки се спасява поединично". И трето, хората отбягват доброволните акции, благотворителността и милосърдието - "Делото в помощ на давещите се е дело на самите давещи се". Да не говорим, че, четвърто, цари тежък дефицит на общи каузи...

Това показват и изводите от едно актуално българско изследване: хората предпочитат да се затворят в капсулата на семейния кръг и близките, а по този начин общност трудно възниква. Социалните връзки са слаби и неустойчиви, българите блуждаят в апатия и хич не искат да се включват в дейности "на ползу роду". Една трета от самите граждани смятат, че в България няма гражданско общество. А има ли изобщо граждани?

Гражданският сектор в държавата страда и от липса на граждани, но и от липса на държавна политика. И по-точно, някаква държавна политика има, но тя е неправилна. Само 7 на сто от субсидиите, предвидени в държавния бюджет за неправителствения сектор, ще бъдат разпределени с конкурс, писа наскоро в. "Дневник". Останалите 93 процента от над 10-те милиона лева ще се раздават “на тъмно”, под масата, по неясни критерии. Най-вероятно на близки до правителството организации.

Че тогава как хората да вярват и да участват в граждански сдружения? Та нали в тази картинка всеки вижда, че “неправителственият сектор” всъщност витае в правителствена орбита. Според експерти от ЦИД дори вече е изграден огромен обръч от НПО, които стават инициатори на корупционни схеми с участието на политици и държавници.

Да дебнеш всички, дори и себе си

Ето как кръгът се затваря и колективният портрет на нацията се окръгля така: Българите са недоверчив народ. Не вярват на тези, които ги управляват - дори да са гласували за тях. Не вярват на правосъдието - да изброявам ли причините? Не вярват и в себе си...

От всичко това се сглобява усещането за лично безсилие. И убеждението, че участието в обществени акции е безмислена донкихотовщина, а надеждата да промениш нещо - утопична. Държавата все тъй се усеща като чуждо и враждебно тяло. Тя става “близка и мила” само на онези, които вече са я напуснали...