Конфликтът в Дарфур – хроника на едно въстание

Ала в приключилата миналата година война между Северен и Южен Судан, бунтовниците са мотивирани преди всичко от желанието за участие във властта.

Сраженията в Дарфур започнаха през февруари 2003 г. Два отряда на въстаниците атакуват гарнизони на правителствените войски. Те обвиняват централното правителство на Судан, че пренебрегва региона по границата с Чад. Освен това арабски конни милиции нападали и опожарявали селата на чернокожите селяни в региона. Много бързо боевете обхващат обширни територии. В действителност правителството в Хартум използва конфликтите между номадското и чернокожото население, за да разбие съпротивата. То въоръжава конните милиции, които гледат на себе си като на араби, макар че са също така тъмнокожи както и селяните. Милиони са принудени да се спасяват с бягство, убитите са по всяка вероятност 200 хиляди.

През пролетта на 2004 г. ООН заявява, че в Дарфур се разиграва най-страшната хуманитарна криза. След спогодба за примирие от април 2004-та, Африканският съюз изпраща омиротворителен корпус от 7000 души. Тези войски обаче нямат право и възможност да защитава населението. И 8 месеца след решението на Световната организация Йохан ван дер Камп от Германската организация за подпомагане на гладуващите по света описва положението по следния начин:

„Става дума не само за правителствените войски и за бунтовниците. Основно криминални банди са онези, които са най-активни в Дарфур. Затова не е ясно, с кого си имаме работа. А това много затруднява помощта”.

Причините за бунта в Дарфур не могат да бъдат отделяни от конфликта между Северен и Южен Судан. Сраженията започват точно по времето, когато праавителството сериозно преговаря за мир с бунтовниците в Южен Судан. Очевидно дарфурските бунтовници искат да участват във властта в Хартум. Отдавна вече във всички гранични райони на Судан цари недоволство от централното правителство, ала преговори се водят само с бунтовническите групировки на юг. Едва след сключването на мир с юга новото суданско правителство започва преговори с бунтовниците в Дарфур. През месец май 2006 обаче то успява да накара само една фракция от една от двете враждуващи групи да подпише мирна спогодба. Въпреки това международната общност демонстрира облекчение, както заяви и тогавашният координатор на спешната помощ от ООН Ян Егеланд:

„Тази е единствената надежда, която имаме. Трябва просто да повярваме, че участниците в конфликта се осъзнават, защото Дарфур понастоящем бавно загива пред очите ни. Половината население се превърнаха в жертви и са принудени да разчитат на помощите от международната общност. Затова вярвам, че сме достигнали повратна точка, ала целият свят трябва да упражни натиск върху участващите в конфликта”.

Ала частичният мир не променя нищо в региона. Точно обратното: конфликтът често заплашва да обхване и съседните държави Чад и Центално-африканската република. И без това слабото правителство на чадския президент Идрис Деби обвинява Хартум в подкрепа на бунтавници в Чад и заплашва с война. Междувременно судански конни милиции започват да атакуват и бежанците от Судан, намерили убежище в източен Чад. Все по-гръмогласни стават исканията за намеса от страна на ООН, които да земенят безпомощната наблюдателска мисия на Африканския съюз с военен корпус за реагиране. Ала особено обвързаната с правителството на Судан велика сила с право на вето в СС Китай, а също така арабски и африкански страни успяват да попречат на гласуването на съответна резолюция.

Сега, най-сетне, ООН възнамерява да изпрати 26 хиляди войници в западен Судан, макар и да няма нов мирен договор.

Не бива да се забравя и ролята на суданското правителство. През последните няколко години то многократно първоначално се съгласява с предложените разрешения, на твърде бързо се дистанцира отново от тях, за да продължи да води политика на насилието.