Крадци на мартеници

Една публикация в български вестник тези дни много успешно ще ме накара вече да не нося мартеници. На автора нещо му е докривяло, че същият обичай съществува и в Румъния, та по този повод обявява румънците не само за крадци, но и за исторически потомци на прабългарите. Без да се съсредоточавам върху неволния и конфузен силогизъм, от който излиза, че след като румънците са едновременно крадци и българи, то второто трябва да важи и за самите българи, продължавам да недоумявам: защо, по дяволите, непрекъснато трябва да се ругаят съседите?

Много хора в България никога не са прекрачвали северната граница, но въпреки това са убедени, че населението оттатък Дунав е някаква несимпатична и подозрителна маса от ромски произход, която се храни главно с качамак, казано елиптично. За великия румънски композитор Джордже Енеску, за големия диригент Серджу Челибидаке, за гениалния пианист Раду Лупу, за световноизвестни писатели и мислители като Йонеску и Чоран, за забележителната картинна галерия в Букурещ и за трансилванските замъци (изброяването е съвсем приблизително и неизчерпателно) сведения липсват. Затова пък непрекъснато се претакат някакви врели-некипели за прабългари и кумани, за боляри и вампири, идещи да докажат, че българите са някак по-така от румънците. С други думи – непрекъснато си мерят… траките и даките, сякаш някой ще заживее по-добре, ако се окаже по-древен.

Или ако се окаже, че пръв е измислил мартеницата. А колко по-естествено и угодно за душата е да се радваме, че румънци и българи имат толкова симпатичен общ обичай. И че на една и съща дата, както у дома си, така и в чужбина (където това особено се забелязва), единствено румънци и българи си връзват, забождат, окачват и защипват червено-белите конци и техните производни. В професионалния си живот всекидневно общувам с румънски колеги и наум не ми идва да им диря сметка защо са се отказали от църковнославянския език и от кирилицата или пък да деля с тях Южна Добруджа, двореца в Балчик и мартениците. Като нагласа, като манталитет, като език на тялото между румънци и българи почти няма разлика, струва ми се. Общото соц-минало, общите мъки около приемането в ЕС, общите политически напъни на тема „корупция” или „досиета” са само още няколко съвпадащи черти в двойния съседски портрет. Но независимо от това (или именно поради това) от двете страни на Дунава отрицателните насрещни клишета са жилави и неизтребими.

Между другото, злополучният автор, когото цитирах в началото, се тревожи и за българската интелектуална собственост над гайдата, върху която пък посягали шотландците. А самите шотландци миролюбиво признават, че гайдата е пристигнала при тях от Индия. И по пътя се е отбила в България. Заедно с ромите навярно. Които пък отново ни подсещат за българо-румънските съперничества…