Кратка квантова теория за котките

„През 2011 г. професионалната реализация и семейните причини намаляват като мотив за емиграция, което означава, че вероятно хората са изгубили илюзиите си. Половината от участвалите в анкетата са дали отговор, че вече просто не желаят да живеят в България. Това са 200 000 души.” - от проучване на Института за икономически изследвания при БАН

Слагаш котката в кутия и плътно затваряш капака. Вътре има механизъм, който съдържа радиоактивно ядро и съд с отровен газ. Вероятността ядрото да се разпадне за един час е 50 на 50. Ако се разпадне, механизмът се задейства, отваря съда с отровен газ и котката умира. Обратното – ако не се разпадне, след един час изваждаш котката жива.

През 1933 г. физикът Ервин Шрьодингер ще получи Нобелова награда за уравнението си, но ще бъде запомнен най-вече с мисловния си експеримент по квантова механика, наречен „Котката на Шрьодингер” (1935). С него той дава пример за суперпозиция, или смесване на две състояния.

През онзи един час, обяснява физикът, е толкова възможно ядрото да се е разпаднало, колкото е възможно и да не се е разпаднало. Едва когато кутията бъде отворена, можем да видим какво се е случило в действителност. До този момент обаче ние мислим за котката като за живо-мъртва.

„А може ли котката да избяга?” – попитал студент на Шрьодингер от университета в Грац. „Може, – отговорил физикът – но преди да е влязла в кутията”...

Теорията - приложима към всичко в деня ни

Квантовата теория – ще обясни 20 години по-късно на своите студенти в Принстън друг физик, Хю Еверет - е приложима не само в света на атомите, но и към всяко нещо в макрокосмоса на всекидневието ни. Възможно е, казва още той, да съществуват паралелни светове и съвместими истории:

„Когато отворим кутията, вселената се разделя на две отделни вселени. В едната наблюдателят ще гледа в кутия с мъртва котка, а в другата – в кутия с жива котка.”

„Тоест става дума за една и съща кутия и една и съща котка?” – попитал някой плахо. „Абсолютно!” – отвърнал уверено Еверет.

Повече от половин век по-късно физиците ще се захванат да изнамерят доказателства за съществуването на паралелни светове. Те ще създадат Голям адронен колайдер. Ще похарчат милиони евро и ще се бъхтят дни и нощи, за да потвърдят тази теория, без дори да предполагат, че тя вече е приведена на практика в... Малкия адронен колайдер.

В българския колайдер се живее добре?

Ето как: Шефът на колайдера, който го управлява от близо две години, твърди, че в него се живее добре. „Той става от сън, реди бисери по телевизията, рита топка, ходи на фитнес, реже ленти, играе карти, забавлява се, нарежда, назидава, поучава хвърка, изживявайки най-щастливото възможно детство” (по социолога Цветозар Томов). За този човек, следователно, в кутията мяучи жива котка.

Изведнъж обаче се оказва, че броят на хората, които искат да емигрират завинаги от колайдера, се е увеличил над три пъти през последната година, т.е. при управлението на онзи реещ се из облаците началник. При това те искат да напуснат не по икономически причини, а защото в кутията/колайдера ги е налегнало тежко чувство за безсмислица. За тези хора, следователно, котката е мъртва.

Двете вселени обаче се съвместяват в обща кутия, преди да се разделят, нали помните? А котката е само една и докато не повдигнем капака, е едновременно жива и мъртва. Да повторя и това: тя може да избяга, но преди да са я пъхнали при радиоактивното ядро, както казал Шрьодингер, добавяйки впрочем нещо особено важно: „Когато мислите по този експеримент, има опасност да се идентифицирате с котката. Не го правете! Вместо това си дайте сметка какво всъщност искате да постигнете.”

Уви, нито Шрьодингер и Еверет познавали хората от Малкия адронен колайдер, нито хората от Малкия адронен колайдер познавали Шрьодингер и Еверет. По тази причина не само през последния час, но и през последните двайсет години в кутията, онези хора правели все една и съща грешка: мислели се за котката.

Утешение, резигнация, покорство...

Това означавало, че са хем живи, хем мъртви. Живи – защото ходели по улиците, отивали на работа, хвърляли някой и друг фас през прозореца, паркирали на тротоара. И мъртви – понеже не били в състояние да излъчат онази перспектива – плод на колективно усилие и енергия, която да ги накара да останат в колайдера.

В това време хиляди души от другите кутии излизали на улицата, за да протестират. По-точно: за да покажат, че им пука за собствения им живот. Скандирали, пеели, подсвирквали с уста. Издигали плакати, че са тук, живи са и че онези „горе” трябва да се съобразят с присъствието им.

В Малкия адронен колайдер обаче 200 000 бълнували емиграция, докато дремуцали на дивана, а още поне три пъти по толкова били емигрирали във „Фейсбук”, в ракията, в библиотеката, в чалгата, в депресията си...

„Познавах една жена, която гледаше писанката Мър. Каза ми, че експериментът с котката е отвратителен. „Защо да не е хамстер?” – попита ме.” Това разказва Еверет на своите студенти в Принстън, за да онагледи едновременно липсата на воля и липсата на мислене.

„Котка, хамстер, опосум или катерица – това няма значение. Знам много синоними на думата „примирение”, но те не засягат малките животни, а големите животни – хората.”

После изброил синонимите:

Утешение.

Успокоение.

Забрава.

Облекчение.

Резигнация.

Утеха.

Смирение.

Покорство.

Търпение.

Разложение.

Смърт.

Послеслов:

Този текст представлява бълнуване в резултат от поглъщане на халюциногенна гъба. Той няма нищо общо с нашата действителност. Той няма нищо общо с изявленията на нашия министър-председател, нито с изявленията на нашия вътрешен министър, на нашия културен министър, на нашия регионален министър и т.н., и т.н.

Утре заминавам завинаги.

Автор: Любослава Русева

Редактор: Александър Андреев