Къде е българската полиция?

По традиция и този август, може би и в по-голяма степен от друг път, новините бяха пълни със съобщения за катастрофи и жертви по пътищата. Въпреки трагичността си съобщенията звучаха познато. „Тая новина май я четохме вчера”, написа някой в интернет форум след поредния загинал летящ мотоциклетист или след поредния челен сблъсък при изпреварване на колона с висока скорост на завой.

Шофьори-убийци

През това време полицията си продължаваше със стандартните кампании. В разгара на кампанията „за толерантност между участниците в движението”, например, двама надпреварващи се шофьори изхвърчаха от столичен булевард и убиха двама пешеходци.

По същото време бе обявена за готова и поредната Национална стратегия за безопасност на движението по пътищата. Тя, естествено, предвижда поредни поправки в закона, извън който този път ще бъдат поставени различните форми на разсейване зад волана.

Идеята е донякъде безсмислена. Пушенето например, макар да е по принцип вредно, помага на някои да са будни и съсредоточени. А и да забраниш на шофьора да пуши, няма как да му забраниш да си мисли за неща, различни от пътната обстановка. Например, колко много му се пуши.

В повечето случаи освен това проблемът е не в разсейването, а в съзнателното и нагло нарушаване на правилата. Двамата шофьори убийци, например, със сигурност са били изцяло съсредоточени в шофирането, което не им попречи да изхвърчат от пътя.

Свистене, трясък и настръхнали коси

Въобще, никаква стратегия не може да помогне, ако няма достатъчно добри пътища, възпитани шофьори и строг контрол. За пътищата са нужни много пари и много време. За възпитанието пари не трябват, но може да не стигне цялото време на света. Контролът е напълно възможен, но все не се получава.

България има най-многобройния полицейски апарат в ЕС. Въпреки това полицията е права като казва, че „не може да бъде навсякъде”. Въпросът е обаче къде е и какво прави през това време и защо обикновено не е там, където трябва.

Част от отговора си личи на едно от най-оживените софийски кръстовища, където живея. От едната му страна с леко изкачване започва широк булевард. Зеленият сфетофар там често за някои е като сигнал за старт във Формула 1. На човек му настръхва косата, като гледа как „състезателите”, светкавично набрали скорост на четири или на две колела, слаломират между спазващите правилника коли, за да стигнат първи до следващия светофар на няма и 500 метра. А и без да ги виждам, денонощно през прозореца чувам свистене на гумите, а от време на време и трясък от катастрофи.

Масово затваряне на очите

Въпреки всичко обаче от тази страна на кръстовището никога няма полицаи. Обяснението, че ги няма, защото в това време са на някое друго от многобройните подобни места в града, звучи резонно. Но не е вярно.

Защото на същото кръстовище, само че от другата страна на мантинелата, в обратната посока, от години по всяко време на денонощието могат да се видят полицаи. Там е широко, спокойно и обикновено не се случва нищо. Което дава възможност на полицаите без да бъдат обезпокоявани да причакват онези, които, спускайки се, не са забелязали, че попревишават разрешената скорост. Често ще ги видите увлечени в разговор с поредната жертва. Всеки шофьор от опит знае как понякога протичат тези разговори.

Както и всеки може да посочи много други подобни места в града. И да даде още много и може би по-фрапиращи примери за безсмислено присъствие и неоправдано отсъствие на полицията.

Тя няма как, разбира се, да е навсякъде. Нито пък може да отговаря за хорската глупост, безотговорност и липса на възпитание. Подобно наглед безобидно, но масово затваряне на очите обаче, така или иначе на практика вкарва пазителите на реда в негласен сговор с неговите нарушители.

Автор: Ясен Бояджиев, Редактор: Александър Андреев