Лабиринт на чувствата

За Льо Корбюзие архитектурата е изящна, точна и грандиозна игра на архитектурните тела и светлината: светлината и сенките разкриват формите. Точно тази идея следва Петер Щам в конструкцията на новия си роман и доказва, че е грандиозен литературен строител. Струваше ми се, че решението е в главата ми, трябва само да го изровя от купчината знание и да открия движението, онази линия, която идва от самия мен, казва архитектът Алекс, герой в романа, озаглавен “Седем години”. Тези думи назовават косвено и изкуството на Петер Щам, при което зад наглед невзрачната фасада се крие изтънчена статика.

“Седем години” е четвъртият роман на 46-годишния писател, който отново поднася една външно сякаш безобидна, почти банална история. Класически любовен триъгълник: женен мъж, който все се опитва и все не успява да сложи край на извънбрачната си връзка с друга жена. Интимният поглед на автора във вътрешния свят на неговите герои превръща баналната любовна история в интригуваща, сложна плетеница на три кръстосващи се живота, в драматичен разказ за трудността на любовта и щастието. Щам описва съмненията, страховете и житейските лъжи на героите си тъй точно и тъй убедително, че техните болезнени усещания се предават сякаш и върху читателя.

Непонятна любов

Героят на Щам е мъж на средна възраст, обсебен от необяснимата си привързаност към жена, която всъщност не намира нито привлекателна, нито особено интересна. Срещнал след години своя отдавнашна позната, Алекс й разказва историята на неизлечимата си и непонятна любов, на раздвоения си живот. По време на следването си случайно се запознава с Ивона – невзрачна, неразговорлива полякиня, емигрантка, която работи в една мюнхенска книжарница. Връзката му с нея прекъсва в момента, когато след държавния изпит заминава с бившата си състудентка Соня за Марсилия, за да види отблизо архитектурата на Льо Корбюзие. В Южна Франция приятелството им прераства в интимност, а по-късният им брак е външно благополучен, образцов едва ли не като проект на чертожната дъска. Само че любовта им остава някак без пламък, дистанцирана. Затова пък Соня е идеалната жена – умна, чаровна, духовита, самоуверена, пълна с идеи, умееща да си проправя път в живота. Амбициозната двойка се заселва в заможен мюнхенски квартал, архитектурното им ателие процъфтява, заобиколени са с лукс, грижливо подържаните социални контакти добавят престиж към престижа.

Години по-късно Алекс с почуда си спомня за тогавашните си планове за бъдещето със Соня. Те напомнят лъскав френски филм от 60-те години – с най-малко две деца и огромно ателие, в което съпрузите създават архитектурни проекти: Филм, в който всичко е съвършено; окъпани в светлина просторни стаи, всичко – много естетично, много сдържано, много интелектуално. И точно Алекс е този, който съзнателно, без видима причина позволява същите тези мечти да се спукат като сапунени мехури. Фатална се оказва неясната му страст към невзрачната Ивона – страст, която става толкова по-обсебваща, колкото по-ярко блести звездата на безупречната Соня. Макар Ивона да е като грозна карикатура на тъй красивата му, тъй умна жена. Скована, зле облечена, с подпухнало лице, изглеждаща като човек, който е загубил всяка надежда да се хареса някому, било то и на самия себе си. Уж случайната връзка с Ивона прераства в зависимост, зависимостта продължава през всичките години на брака със Соня.

Принцесата от бирарията

Прототип на Ивона е противната “Ивона, бургундската принцеса” в едноименната пиеса на полския драматург Витолд Гамбрович – принцесата, за която принцът се жени от скука. Пасивността на героинята в тази пиеса оголва пустотата и сковаността на придворното общество – по подобен начин Ивона в романа на Петер Щам разкрива пред Алекс объркващо непознат, чужд свят, тотално различен от този на образцовия живот, престижа, разкошните семейни партита, елитните контакти, кариерата. Безропотната, безусловна любов на Ивона същевременно засилва безсилието на Алекс спрямо Соня, в чието присъствие той винаги се чувства някак длъжен да е по-добър, отколкото е. Соня чете Херман Хесе, участва в протестна демонстрация срещу кървавите събития на площад Тянънмън и вярва, че архитектурата може да промени света. От тази свръхактивност Алекс бяга в прегръдките на Ивона, макар срещите им в мизерната й стая най-често да минават в неловко мълчание. Изпитва неудобство от предаността й и страх да се покаже с нея пред хората, но същевременно си мисли, че в тяхната любов има нещо извисяващо.

Човек, който обича, винаги печели, все едно дали любовта е щастлива или не – това е основната идея в удивителната лаборатория на чувствата, която с търпението на постоянстващ в изследванията си учен Петер Щам отваря пред погледа на читателя. Онова, което интересува писателя, е властта, която влюбеният владее над другия. Последиците от безусловната преданост са разкрити в тънки наблюдения. Че е по-зле да не обичаш, отколкото да не бъдеш обичан, тъкмо за това става дума в тази книга. В този смисъл Алекс и Соня са поне също толкова жертви, колкото е и самопожертвователната Ивона, за чието влечение е казано следното: То е като любовта към спасителя, тази любов не намалява с чакането, точно обратното!

Алекс не успява, разбира се, да бъде по-добър, отколкото е – нито в живота си с безукорната Соня, нито в този с непривлекателната Ивона. Един мъж между две жени, който в крайна сметка прави с тях сделка за детето от едната от тях. Нямал избор, не можел другояче, оправдава Алекс впоследствие поведението си, разрушило едновременно три живота. Не е ли постъпил всъщност по най-лесния начин, пита го неговата позната, изслушала цялата му заплетена история. Нали човек все пак разполага със свобода на волята. Не ти ли се е случвало, отвръща Алекс, да направиш нещо, макар да знаеш, че постъпваш погрешно? При Петер Щам това е един от вариантите на отговора за свободната воля. И този вариант е, във всеки случай, човешки твърде добре разбираем.

Peter Stamm: Sieben Jahre, S. Fischer, 2009

ФАЦ/БР/АА