Левичаров: Литературата има право да преувеличава

Разказът за пътуването на две сестри и техния шофьор и придружител в България поляризира - “една отвратителна страна”, в която “яденето е буламач в лошо олио”, “изкуството на ХХ век - гнусно”, а “езикът - най-гадният в света”, паметниците - “груби, брутални, чудовищни”, Черно море - “пепеливо-сиво, ошушкано до последната риба”. На какво се дължат негативните впечатления? Сибиле Левичаров, 55-годишната писателка от български произход, вижда в страната:

“Главно занемарените страни на България, ситуацията в ужасяващите жилищни блокове. Не вярвам, че тази ситуация може да бъде представена в положителна светлина, това се отнася и за Черноморското крайбрежие, където най-страшното от съветския период е обогатено с ужасното от Запада. През последните години в България са внесли най-ужасното от Запада и са се впуснали в евтиния туризъм, който е отвратителен.”

"Става дума за изкуствено възмущение"

Главно това вижда безименната героиня на Сибиле Левичаров, която обикаля България. Несъмнено, една част от българската действителност. “Изкусна злоба”, която “просто няма равна на себе си” - такива гласове се чуват от България по адрес на авторката. Тук възниква въпросът защо когато излезе, например, “Германия - мръсна приказка” на Виктор Пасков, в Германия нямаше, а и не се очакваха такива критични оценки.

“За нас това е напълно естествено. Писала съм много злъчно и за моята родина Швабско. Родена съм в Швабско и се индентифицирам с швабското семейство. И за Щутгарт и околностите писах агресивни сатири, но това не вълнува, не възмущава ни най-малко швабите, тъй като у нас бяха нужни десетилетия вътрешен анализ, докато се превъзмогне огромният баласт на германските престъпления през Втората световна война. Ние сме свикнали да се говори в злъчен, жигосващ тон за нашата страна, особено когато това правят писателите. Това е едно упражнение, което изпълняваме открай време. И никой не се вълнува или възмущава, дори ако външен човек, чужденец пише за нас.”

Още повече, че в случая си имаме работа не с репортаж, а с литературно произведение. Сибиле Левичаров: “Литературата има правото да преувеличава, дори безмерно да преувеличава. В книгата ясно се казва, че става дума за изкуствено възмущение. Има фигури, които блокират това възмущение - като тайният главен герой Румен Апостолов, шофьорът на двете жени в България. Също и милата и обичлива по-млада сестра на разказвачката. Тоест, двама от главните герои омекотяват агресивното поведение на по-голямата сестра от задната седалка на автомобила.”

В световната литература има много примери за такова злостно описание, изтъква Сибиле Левичаров: “Тя изобилства с такива книги. Така през 30-те години на миналия век един надменен французин - Анри Мишо - описа безцеремонно-язвително Индия. Ще се смеете до сълзи, когато четете книгата му! Но никой читател не очаква да извлече истината от произведението на Мишо, никой не мисли, че Индия е точно такава, каквато той я представя. Така и никой разумен читател на моята книга не бива да смята, че България е точно такава. Това би било пълна нелепост!”

Страданието като творчески импулс

Дали разчистването на сметките с България, в което някои българи обвиняват Сибиле Левичаров, е разчистване на сметките с баща й, сложил край на живота си, когато тя е още дете? Дали омразата към този баща е хумусът за омразата към България?

“Баща ми беше българин, той наистина се самоуби, това е факт. Тази история е обаче много, много стара и вече от десетилетия не ме преследва, тя не хвърля сянка върху моя живот, откакто съм пълнолетна. Но един роман може да преувеличава и в това отношение: Писателят драматизира конфликти, които наистина е имало в детството му и изгражда от тях самостоятелна естетическа формация, като създава нов вулканичен извор на усещания - и така се получава впечатлението, че става дума за съвсем непосредствени, неотдавнашни случки.”

“Нашите мисли се раждат от страданието”, казва Фридрих Ницше, цитати от когото се появяват и в “Апостолов”. Страданието е важен творчески импулс и според Сибиле Левичаров: “Щастието е по-рядко и по-чудесно състояние, когато ни се усмихне, обаче ние можем да извлечем познания за себе си или да усъвършенстваме поведението си, само ако сме страдали и в резултат поумнели, ако сме се променили след страданието. С право се казва, че нещо липсва на онези, които от млади години са свикнали с благоденствието и не познават нищо друго. Катастрофите в живота - не непременно дълбоко травмиращите катастрофи - и докосването с пропастта зареждат творческия потенциал у човека, изграждат характера и достойнството, които са му необходими и които не са вродени.”

За Сибиле Левичаров няма съмнение, че в творческия процес се черпи и от предишните поколения. “Да пишеш книга e не само всекидневен труд, когато дисциплинирано упражняваш занаята си, защото да пишеш книга, означава до голяма степен дисциплина и професионално умение. Но когато искаш да отвориш портите към други светове, да погледнеш в отвъдното, тогава изпадаш в полусънни състояния, в царството на сънищата, събуждаш се и усещаш нещо ново, незнайно. Не искам да навлизам в езотеричното, аз съм рационално мислещ човек, но има извори на вдъхновение, които не са от всекидневието, а от други, измрели поколения, които ни пронизват и остават някаква следа у нас. Не става дума непременно за майката или бащата. Чудесно е, че благодарение на тези извори на вдъхновение ние не сътворяваме нещо съвсем ново, а съживяваме нещо старо и го дефинираме по нов начин. Това е изворът на откритието и познанието.”

От възторг до пълно отрицание

Каква ще е реакцията на българската публика ще се разбере едва когато “Апостолов” излезе на български. Интерес към издаването му проявиха седем български издателства. Преводът в крайна сметка ще излезе в “Атлантис КЛ”. Диапазонът в рецензиите на немскоезичната критика е изключително широк - от възторг до пълно отрицание. А какъв е отзвукът сред германските читатели, пред които Сибиле Левичаров представи романа си?

“Германската публика реагира много добре, особено на пасажите, в които яростно разчиствам сметки с баща ми. Отзвукът е съчетание от смях и потрес. Впрочем, ако се реагира така остро, както се чува от България, би трябвало да бъдат забранени Томас Бернхард или Шарл Бодлер, които писаха гневно-язвително за страните си. Странно е, че българите, които присъстваха на четенията, а винаги имаше и българи - било в Лайпциг, Берлин или другаде - бяха много приятелски настроени, въобще нямаше агресивни реакции. Тъкмо напротив.”

Биография

Сибиле Левичаров е родена през 1954 година в Щутгарт, Германия. Баща й е българин, емигрирал в Германия, майка й е германка. Израства в Щутгарт, следва теология в Берлин. По време на следването си прекарва по една година в Буенос Айрес и Париж. Отначало работи като счетоводителка в една рекламна агенция в Берлин. Началото на писателската си дейност слага с фичъри за радиото и радиопиеси. Сега живее в Берлин.

Произведения

“36 праведни” – 1994

“Понг” – 1998

“Вежливият Харалд” – 1999

“Монтгомери” – 2003

“Консуматус” – 2006

“Апостолов” – 2009

Награди

1998 - Наградата “Ингеборг Бахман” за “Понг”

2006 - Наградата на литературните домове

2008 – Наградата “Мари-Луизе Кашниц”

2009 - Наградата за белетристика на Лайпцигския панаир на книгата