Легенди за омразата между християни и мюсюлмани

Възпален е погледът, с който ислямският свят често ни гледа. Това възпаление се поражда от клишираното противопоставяне „ние-вие”. Защото нито западният християнско-юдейски свят, нито източният мюсюлмански са нещо монолитно. Многопластов е дори ислямът в християнска Европа. Така звучи кратката диагноза.

За възпалението обаче си има и лечение: трябва да се знаят фактите и да се пазим от обобщения. Да се говори обобщено за „мюсюлманите” е точно толкова сбъркано, колкото да се говори за „Запада”, „германците”, „евреите” и т.н., констатира авторът и предлага с помощта на фактите да опровергаем част от легендите, които подхранват тази сбъркана нагласа. Според проф. Волфзон, една от най-важните легенди гласи, че Западът, тоест християните и евреите, „винаги” са наблюдавали безучастно, когато се проливала „ислямска кръв”.

Легенда първа

„Да, между Запада и Изтока е имало и продължава да има конфликти. Никога обаче не е съществувал единен западно-християнско-еврейски фронт срещу исляма. През Средновековието, например, испански християни се бият на страната на мюсюлманите срещу други християни (и срещу евреи). Когато през 1529 и през 1683 година турците се изправят пред стените на Виена, католическите крале на Франция възлагат големи надежди на войските на султана, защото очакват с негова помощ да победят Хабсбургите. По-късно Наполеон завоюва част от ислямския свят. Тъкмо в резултат от това обаче мюсюлманите-араби започват да се освобождават от гнета на мюсюлманите-османци. Същото се случва през 1917-1918 година, когато Великобритания окупира Близкия изток. И в двата случая обаче „освободителят” бързо се превръща в „окупатор” и скоро бива прогонен”, припомня професорът.

Волфзон привежда още многобройни исторически факти, които доказват, че не съществуват ясно очертани фронтове. След 1941-1945 не друг, а САЩ активно работят за буквалното сгромолясване на британските колонии в ислямския свят. А през 1978-1979 под ръководството на президента Джими Картър САЩ изоставят дотогавашния си верен съюзник, прозападния шах на Иран Мохамед Реза Пахлави, пише авторът и пита: „А кой в периода 1979-1989 година снабдяваше с оръжия афганистанските ислямисти в партизанската им война срещу СССР? Съединените американски щати. ООН, олицетворението на „международната общност”, организация, в която ислямските държави разполагат с много гласове и още толкова партньори, по време на югославските войни предложи на мюсюлманите от Босна и Херцеговина така наречените „защитени зони”. Една от тях беше Сребреница. Тъкмо там през 1995 година православните сърби изколиха хиляди мюсюлмани. Касапницата срещу мюсюлманите беше прекратена едва след намесата на САЩ. Косовските албанци, които също са мюсюлмани, оцеляха през 1999 година пак благодарение на Запада. А днес? Кой спасява мюсюлманите от сунитските главорези от „Ислямска държава”? Отново Западът”, пише историкът.

Легенда втора

Михаел Волфзон цитира и втора легенда, която е особено популярна в интернет-форумите: ислямът е жестоко враждебен към християните и от душа мрази евреите. В интерес на истината авторът признава, че в Корана, в Хадита и в „официалната” биография на Мохамед читателят се натъква на доста остри антиеврейски и антихристянски възгледи. Успоредно с тази ислямска традиция обаче историята познава и дълги периоди на толерантност, пише Волфзон.

„Да си припомним, например, ислямска Испания докъм 1000-та година. Османската империя пък даде на няколко пъти закрила на евреите, прогонени от християните. От 1948 година нататък Турция поддържа тясно сътрудничество с Израел, което едва Ердоган напоследък разклати. С други думи - и в двете посоки вървят две успоредни реки от толерантност и радикализъм. Същото важи и за отношението на християнството към евреите и мюсюлманите. Днес Протестантската църква се срамува от агресивното отношение на своя велик предтеча Мартин Лутер към мюсюлманите и евреите. От поне 60 години и Католическата църква се опитва да се отвори към другите вероизповедания”, пише авторът и дава още един пример с „горещ” термин, който възбужда духовете: джихада. И да го въртим, и да го сучем, признава той, под „джихад” еднозначно се разбира война.

„Факт е обаче, че сред самите мюсюлмани терминът често се интерпретира и другояче, той се смекчава както теологически, така и политически. Катажун Амирпур, например, развива първоначалното понятие в джихад за демокрация, свобода и права на жените. Вярно, че засега реформаторите на исляма са малцинство, но и християнският свят похаби много време и много кръв, докато стане по-толерантен", припомня професорът.

Легенда трета

Третата легенда, която авторът опровергава с факти, гласи: евреите и християните презират ислямската култура и открай време се борят срещу нея. И контралегендата ѝ: мюсюлманите презират културата на християнството и еврейско-юдейската култура. В тази връзка Волфзон пише:

„Фактите говорят нещо съвсем различно. Не друг, а великият Гьоте се възхищава от магическия свят на исляма в своя „Западно-източен диван”. И ако не бяха такива еврейски автори като Игнац Исаак Йехуда Голдхицер, днес изобщо нямаше да има никакво ислямознание. Със същото уважение, с което той и неговите последователи изучават исляма, мнозина учени-мюсюлмани се отнасят към християнската и юдейско-еврейската култура”.

И още една жилава легенда

Стигайки до наши дни и до съвременна Германия, където живеят милиони мюсюлмани, Михаел Волфзон се натъква на още една жилава легенда: в Западния свят пред мюсюлманите се издигат високи бариери във всички области, включително и в политиката. В тази връзка авторът припомня, че в Германия, например, социалдемократите и зелените издигнаха мюсюлмани до най-високи партийни постове. В бизнеса многобройни мюсюлмани ръководят големи фирми и без комплекси се съревновават с конкуренцията. В германското кино, в литературата и в медиите мюсюлманите вече са нещо съвсем нормално. Към тези добре известни факти авторът добавя амбивалентната нагласа на редица известни футболисти: „ В националния отбор по футбол също играят мюсюлмани, които без никакъв проблем отказват да пеят националния химн. Но това не им пречи да печелят мачове за Германия”.

В обобщение авторът прави няколко банални, но верни заключения. Нещата не са черно-бели, смята той, а онези, които разпространяват легенди, без да познават фактите, само отдалечават помирението. „Да, днес Западът е доста по-близо до ценностите на търпимостта и толерантността, но и Изтокът вече полага усилия”, пише германският историк Михаел Волфзон.