Лице в лице с историята

Преди месец в Израел българският премиер каза, че България е спасила всичките си евреи. И предизвика български историци да коментират, че това е поредният пример за инструментализиране на историята. Дори се чу оценка, че „премиерът е невежа“, а държавата има нужда от морални и духовни „патерици”, за да предизвиква у хората положителни емоции.

Всъщност темата за депортацията на 11 838 евреи от Македония и Беломорска Тракия не е табу в България. Тя по-скоро е сред въпросите, обвити в свенливо мълчание, за разлика от широко огласяваното „уникално за европейската история спасяване“ на близо 50 000 евреи.

Една рамка – многопластов разказ

Историческата рамка на случилото се от 1940 до 1944 г. между българската държава и евреите е документирана. Началото е Законът за защита на нацията. Той започва да се обсъжда през септември-октомври 1940 година. Понеже става дума за закон, антисемитизмът става държавна политика, казва икономистът и историкът Румен Аврамов.

На 22.02.1943 г. се подписва споразумението между българския комисар по еврейските въпроси Александър Белев и германския пълномощник Теодор Данекер за депортирането в „германските източни области на най-първо 20 000 евреи“. Изселването е насрочено за 10 март. Но след намесата на Димитър Пешев и група депутати изпълнението на заповедта е отменено. България спасява над 40 000 евреи.

Междувременно (4-11 март) е започнало депортирането на 4 103 евреи от Беломорието и 158 от Пирот. От тях 4 219 са натоварени на влакове и през Лом с 4 кораба напускат България на 20 и 21 март. През Виена те стигат до нацистките лагери на смъртта. 7 123 евреи от Македония са „вдигнати“ на 11 март и директно са изпратени в Треблинка с влакови ешелони на 22, 25 и 29 март. Според официалната версия 11 384 евреи от „новите земи“ са „пожертвани“ за спасението на евреите от пределите на България.

Краят на „спасението и падението“, както определя случилото се с евреите през 1940-44 г. Румен Аврамов, е през август и началото на септември 1944 г., когато започват да се приемат закони и разпоредби, които полека-лека отменят антиеврейското законодателство. Символичният акт е присъдата на 7-ми състав на Народния съд от 2 април 1945 година. Този състав е създаден изрично за съдене на антисемистките прояви на предишните правителства.

Уютната теза

Част от тази фактология е „семейна тайна“ за много от българите. Повечето са чували само удобната теза за уникалното спасяване на „нашите евреи“ и за неспасяването на „другите евреи“. Според Спас Ташев - бивш шеф на Агенцията за българите в чужбина и настоящ политически съветник на Симеон Дянков, след 1941 г. “външните евреи“ не стават български поданици, а остават югославски, респективно гръцки. На практика те са германски военопленници, уточнява в изследването си Ташев. Затова и България не носела отговорност за депортацията и смъртта на повече от 11 хиляди македонски и беломорски евреи.

Ето и аргументите на изследователя: през 1941 г. Югославия и Гърция са победени и окупирани от Германия, като в тези военни действия България не участва. Впоследствие Германия отстъпва на България част от правата си, по силата на подписаната капитулация, но официалният термин, който германците използват по отношение на българското присъствие в Македония, е администриране. През цялото време в „новите земи“ пребивават германски войски, а големите предприятия са германска собственост.

Спас Ташев отбелязва още, че през март 1943 г. български полицаи участват при „вдигането“ на македонските и беломорските евреи и транспортирането им до транзитните лагери в Лом и Скопие. Документите обаче са повече от категорични, според изследователя, че в тези два града германската полиция официално поема контрола над евреите. В Скопие са натоварени на три германски влака, в Лом са качени на три югославски и един австрийски кораб. Германци охраняват депортираните до лагерите на смъртта, нацисти извършват и убийствата. По време на тези събития няма македонски или беломорски евреи, убити от българи, твърди Ташев.

Буридановото двоумене

Лесно е да се говори за уникалност и да се правят национални чествания, да се величае нещо, което исторически е неточно, е контрааргументът на Румен Аврамов.

Зад цифрата 11 384, изписана на възпоменателната плоча пред Народното събрание в София, стоят имена на хора от Вардарска Македония и Беломорска Тракия, които представители на българските власти са „вдигнали” и изпратили към концентрационните лагери, казва проф. Надя Данова. И това са документирани факти. Така че да спрем с Буридановото двоумене, коментира изследователката.

Документирана е и мотивацията и движещите сили на държавната антисемитска политика, според Румен Аврамов. За него именно икономиката е водещият мотив на антисемитизма на българската държавна машина: еврейското съсловие играе негативна роля за българското икономическо развитие. Оттам нататък нещата се отприщват, като минават през два етапа.

Ключът - еврейските капитали

Първият етап е след влизането в слиза от края на януари 1941 г. на Закона за защита на нацията, по силата на който се забраняват определени професии, "предават" (изземват) се еврейски жилища, българи се сдобиват със забранени еврейски фирми. Спекулата, насилието, грабежът, икономическото мародерство набъбват от средата на 1942 г., кръгът на забранените професии се разширява, а на пазара се предлагат огромно количество еврейски активи, собственост, ценни книжа. И не толкова частни лица, колкото държавни институции, неправителствени и благотворителни организации и съюзи, като напр. Червеният кръст, настървено участват в търгове даже и за мастилници без стъкла или повредени часовници, твърди Румен Аврамов. По същото време България влиза в преговори с Германия за депортацията на българските евреи. В рамките на тази втора фаза попадат и събитията от Беломорието и Македония, където разпоредбите са приложени с пълна сила.

Папка „Ходатайства“

В архива на Комисарството по европейските въпроси (КЕВ) Румен Аврамов попада и на свидетелства, които разкриват и една друга, паралелна, уродлива, премълчавана действителност - документи, събрани в една папка с ръкописен надпис “Ходатайства“. Това са молби до Комисарството по еврейските въпроси за бартер, протекция и имуществени облаги с движими и недвижими имоти на еврейското малцинство в България. Че даже и в Македония и Тракия.

Ето как звучат някои от молбите: „Моля за г-жа Ботушарова, зъболекарката на Сдружението на финансовите служители, за апартамента на „Гурко“ 38 на Моис Самуил Мушалем. Дай й го!“ Или пък: „Камен Каменов има нужда от жилище. Той е намерил едно еврейско. Моля те, услужи му в кръга на закона.“

В кратките си прошения до тогавашния шеф на комисарството Александър Белев депутати, министри, интелектуалци и духовници посредничат за посегателство върху изкараната на публичната сергия еврейска собственост. Особено след изселването от София „еврейската квартира“ се превръща в особен вид актив, който се раздава според правилата на клиентелизма, а самото комисарство се превръща в агенция за (не)движими имоти. С кратки текстове, обикновено върху визитки, се иска услуга „в рамките на закона“. Фондът на КЕВ е съхранил внушително количество „институционални“ искания за получаване на еврейско имущество, отправяни от държавни служби, учреждения и организации.

„Кадифеният“ регистър на грабежа

Папката „Ходатайства“ е регистър на кадифен и стерилен стил на изнудване. Вършеното от държавната бюрократична машина в центъра се мултиплицира из многобройните разклонения на КЕВ из страната, в Беломорието и Македония. Архивите свидетелстват, че още към 31 март 1943 г., т.е. още преди изселването от София, 364 еврейски апартамента, магазини или кантори са „придобити“ от 160 чиновници, 57 офицери, 10 дипломати, 10 лекари, четирима полицаи, петима депутати, 13 журналисти и адвокати, индустриалци, съдии, отделни учреждения...

Но не само държавният елит е замесен в мародерството срещу евреите през 40-те години на миналия век. През юли 1943 година от трибуната на парламента Никола Мушанов говори за това, как из покрайнините на София щъкали селяни с каруци, тръгнали да вземат и те келепир - част от еврейското имущество.

Спасени и неспасени

Изобщо има нещо неморално в делението на „спасени” и „неспасени”, на наши и други, обобщава Румен Аврамов. Не може да е толкова величаво едно действие, при което една част от хората са спасени, а другите са погубени от същите управници, от същата администрация, от същата държава. Българската държава е длъжна да се извини и да съдейства за разкриване на пълната истина.

Българските историци е редно да седнат на една маса и да разкажат пълната истина, а българската държава да поеме отговорността си. И да не си купува повече историци, допълва проф. Николай Поппетров. Ако държавата мисли за възпроизводството си в паметта на хората в бъдеще, тя не би трябвало да манипулира историята, казва професорът-историк.

Автор: А. Ненкова/Редактор: Е. Лилов

Темата бе обсъдена на Международна конференция в София с участието на 80 експерти от България, САЩ, Франция и Македония. Организатори на форума бяха Българският хелзинкски комитет и сп. "Обектив".