Лъжите, с които ни омагьосват

Коментар от Ясен Бояджиев:

„Трябва да бъдем брутално честни със себе си, обсъждайки пътя напред. Днес въпросите са повече от отговорите“. Така заместник-председателят на Европейската комисия Франс Тимерманс описа ситуацията, пред която е изправен ЕС след британския референдум.

Като всичко в живота, и ЕС сигурно има „много трески за дялкане“. Но за да има въобще някакъв „път напред“, трябва да бъдат посочени не само „въпросите без отговор“, но и трайно вкоренените илюзии, заблуди и брутално нечестни лъжи.

"Колкото по-голяма е една лъжа..."

За вкореняването им на британска почва голяма заслуга има един от предводителите на кампанията за Брексит, който за малко да стане и премиер. Зората на неговата кариера е белязана от знаменателно събитие. Като стажант във в. „Таймс“ в репортаж за някаква археологическа находка той цитира известен учен. После се оказва, че цитатът е измислен от автора на репортажа. Следва уволнение.

Последният (засега) етап от кариерата му ще се запомни с далеч по-големи по размах лъжи. Като тази за 350-те милиона паунда (455 млн. евро) седмично, плащани от Великобритания на ЕС (нетната вноска на страната е в пъти по-малка, а финансовите ползи за икономиката ѝ от еврочленството са неизчислимо по-големи). Или онази за евромигрантите, които източвали катастрофално британската икономика и социална система (всъщност те внасят много повече, отколкото консумират). Този път обаче последва не уволнение, а победа на референдума. Защото, както е казал друг политик, направил кариера с големи лъжи, „колкото по-голяма е една лъжа, толкова по-лесно ще ѝ повярват“.

В тази история обаче илюзиите, заблудите и лъжите не са патент само на британските Брексит-ъри. Разпространяват ги и някои от онези, които сега най-много се вайкат заради Брексита. А ефектът от техните лъжи може да е не по-малко разрушителен.

Ето за увод още една конкретна случка. В деня след референдума Полша поиска оставките на председателите на Европейския съвет и на Европейската комисия, защото не били направили достатъчно за успокояване на притесненията във Великобритания и затова били виновни за нейното излизане от ЕС. Това твърдение е пример за брутално нечестна лъжа. Защото основното искане на Лондон, за да остане в Съюза, бе да ограничи правото на гражданите на другите страни-членки да живеят и работят на британска територия. А това искане не бе удовлетворено в достатъчна степен не заради Доналд Туск, Жан-Клод Юнкер и останалите „брюкселски бюрократи“, а заради другите страни-членки: преди всичко централно- и източноевропейските държави - и най-вече самата Полша.

Коварният Брюксел, който е виновен за всичко

Зад тази лъжа се крие друга, много по-голяма - че за всички проблеми и неблагополучия в ЕС (не само на общосъюзно, но и на национално и дори на местно равнище) е виновен някакъв анонимен, коварен, отчужден от хората и надменен „Брюксел“, който се е оял, прави каквото му скимне и произвежда ненужни и вредни регулации.

Да: всяка бюрокрация има склонност да се разраства; да, със сигурност европейските институции могат да бъдат по-пестеливи и по-ефективни; да, положително има немалко спорни европейски регулации. Но никоя страна-членка не е готова да се откаже от еврокомисарския си пост или от националната си квота от служители в евроинституциите. И обикновено никой не е в състояние да посочи нито една вредна регулация, освен тази за прословутите „криви краставици“, отменена много отдавна не без съпротивата на някои страни-членки като Франция и Испания. И същевременно никой не се сеща за безбройните положителни примери - като постепенно стопяващото се плащане за роуминг, да кажем.

И най-важното - т.нар. „Брюксел“ не е нищо повече от излъчен от самите страни-членки изпълнител на тяхната воля, техните решения и техните капризи. Той е и вечното оправдание, върху което те могат да прехвърлят отговорността за собствените си провали.

Менюто, моля...

Сега тези страни се възмущават от желанието на Великобритания да запази всички привилегии на единния пазар и три от свободите на движение (на стоки, капитали и услуги), но да отмени четвъртата - на хора. В същото време повечето от тях непрекъснато се опитват да правят именно това - да си избират от европейското „меню“ само онова, което им е вкусно.

Полша, например, иска от другите да приемат безропотно нейните стотици хиляди „водопроводчици“, но не е съгласна да приеме 7 хиляди бежанци (при близо 40 милиона население), за да помогне на „съюзниците“ си Италия и Гърция. Полша иска да си получава редовно и в пълен обем 14-те милиарда от еврофондовете (плащани от данъкоплатците в Германия, Франция, Великобритания, Холандия, Италия...), но не иска да чува никакви упреци, когато зачерква основни принципи на Съюза - като, да кажем, разпуска Конституционния си съд, ако той не слуша.

Полша, разбира се, не е единствена - подобни примери има в много други страни. Франция и Италия биха искали еврозоната да поеме дълговете им, но не и да им ограничава бюджетните дефицити в рамките на общоприетите правила; Германия иска два „Северни потока“ от Русия, но нито един „Южен“; Гърция казва „да“ на чуждите пари и „не“ на вътрешните си реформи; България си иска фондовете и Шенген, но не и съдебната реформа... Някои евфемистично наричат това „Европа на различните скорости“. Но изглежда все по-различни стават не само скоростите, а и посоките.

Да чуем хората?

Сега е модерно да се казва, че хората са разочаровани от ЕС, който се бил отчуждил от тях. И че за да продължи напред, трябва да чуе техния глас. Това било основното послание на британския референдум. Но и по този въпрос нещата са по-сложни, отколкото изглеждат.

За „разочарованието“ може да бъде посочен точен предел - многообразната и на места драматична криза след 2008-2009 година. Дотогава, след много години на неспирен просперитет, мнозинството от хората в западната („старата“) част на Съюза изглежда бяха стигнали до убеждението, че благоденствието е дадено веднъж завинаги и в бъдеще само ще нараства. Мнозинството в източната („новата“) част пък изглежда бе вътрешно убедено, че и тях ги чака единствено праволинейно развитие към същото благоденствие.

Когато кризата разби тази илюзия, дойдоха разочарованието, гневът и страхът. И, естествено, мнозинството бързо забрави какво му е донесъл ЕС и стовари цялата вина именно върху него. От момента се възползваха всякакъв род популисти и демагози, които се устремиха към властта, предлагайки не смислени решения на проблемите, а напълно илюзорна рецепта срещу страха - да се оградим и затворим, за да консервираме благоденствието и да го запазим само за себе си.

Какво би трябвало да направят в тази ситуация другите, истински отговорните пред народите си политици? Трябваше първо да кажат истината: че в живота и историята нещата никога не стават автоматично, без усилия, жертви и постоянна готовност за приспособяване и промяна; че ЕС и отделните страни в него губят икономическа инерция и глобална конкурентоспособност; че "сметката не излиза“ и че ако не настъпят промени, следва неизбежен упадък. След което трябваше да предприемат бързи и дълбоки реформи. Повечето от тях обаче не го направиха. Уплашени за властта и политическото си бъдеще, те през цялото време "слушаха гласа на хората“. С което само удължиха кризата и паднаха в капана на популистите.

За какво биха дали гласа си хората, ако някой реши да ги чуе, показа британският референдум. Съвсем не е изключено пъстри мнозинства в различните страни да гласуват, в различни варианти и комбинации, примерно за: спиране на плащанията към европейския бюджет; отказ от всякакви икономии и съкращаване на разходи; спиране на вътрешнообщностната миграция; затваряне на местния пазар на труда; затваряне на границите; затваряне на националните пазари за конкуренцията на чужди стоки и услуги...

Това няма да е път напред, а назад - към самоунищожението на Съюза. Което ще зачеркне десетилетните постижения на континента и ще донесе не мир и благоденствие, а конфликти, вражди и нещастия.