Модно ли е "силно да мразим"?

Приблизително по едно и също време в социалната мрежа Фейсбук бяха лансирани две кампании - първата търсеше съмишленици за участие в “Националния протест срещу циганизацията на България”. Втората беше за събиране на подписи под декларация за възобновяване на делото за т. нар. Възродителен процес.

Омразата е по-силна от хуманизма

Така нареченият „Национален протест срещу циганизацията” разчиташе да мобилизира националистите. Другата кампания пък - техните опоненти, напомняйки на интернет обществото, че преди двайсет и две години именно съпротивата на българските турци мобилизира част от интелигенцията за борба срещу репресиите и асимилационната политика на комунистическия режим в България.

Независимо от реалния провал на първата кампания, в подкрепа на така наречения “Национален протест срещу циганизацията на България” във виртуалното пространство се подписаха близо 15 хиляди души. Под декларацията за възобновяване на делото за Възродителния процес стоят подписи на по-малко от 400 човека. Според простата “привидна” аритметика излиза, че откровените хейтъри са трийсет и седем пъти и половина повече от хората, които биха застанали срещу популистко-националистически платформи.

Това изчисление, разбира се, е спекулативно. И все пак омразата като движеща сила се оказва по-мощен генератор в днешна България от потребността за справедлив прочит на миналото и толерантно отношение към малцинствата.

Кой насили българските турци?

Нека напомним на родените след 1989 година, че т. нар. Възродителен процес е забележителна човеконенавистна кампания, организирана от управляващата каста преди 89-та година, по време на която бяха насилствено преименувани стотици хиляди живи и мъртви български граждани и бяха изгонени около 400 хиляди души, които напуснаха родните си места с по “два вързопа дрехи”; те оставиха зад себе си не просто къщи и вещи, а своето минало, своите приятели и своите покойници.

В този опозоряващ страната епизод, разиграл се пред очите и отчасти с участието на съседи, колеги, чиновници, масовици, активисти и прочее българи, се оказва, че виновни няма! Нещо повече - оказва се, че отсъства чувствителност към случващото се около нас, отсъства опит да бъде разбрано поведението на участниците в прогонването на турците, да бъде споделено страданието и да бъде осмислено безразличието на мълчаливите свидетели.

България е страна, която се гордее със своята “традиционна толерантност”, която не забравя да напомня, че е спасила “своите евреи”. Но в България просветената част на обществото и онези, които диктуват дневния ред в медиите, забравят, че толерантността не се предава по наследство. Толерантността е норма, която се възпитава.

Майските протести на българските турци трябва да се преподават в училище. Днес този модел на поведение отсъства не само от училищните програми - няма го нито в обществените нагласи, нито в доминиращия публичен език.