Мохамед и мечът
22 януари 2015Публицистът Абдел-Хаким Урги пише в „Зюддойче Цайтунг”, че за днешното ислямистко насилие очевидно има икономически, политически и психологически причини, но неговите корени все пак трябва да се търсят в историята на тази религия. На същото мнение е и Хамед Абдел-Самад, автор на нашумялата книга „Ислямският фашизъм”. В „Ди Цайт” Абдел-Самад пише следното:
„В исляма се съдържат автентични елементи, които легитимират омразата и насилието. Досега ние отбягвахме този проблем. За ислямисткия тероризъм обвинявахме ту агресивната политика на Запада, ту социалната мизерия и дискриминацията на младите мюсюлмани. Но тези обстоятелства са само катализатор. В дъното на всичко е претенцията, която издигат Коранът, биографията на Пророка и почти всички мюсюлмански религиозни школи до ден-днешен: обидите срещу Пророка трябва да се наказват със смърт."
"Убих я, защото тя обиди теб, божия пророк"
42-годишният Абдел-Самад, който е бивш член на „Мюсюлманското братство”, признава, че нито един пасаж от свещената книга на мюсюлманите не призовава богохулниците да се наказват със смърт. В същото време в биографията на Пророка се разказва за близо 40 души, екзекутирани по негово нареждане или с неговото одобрение, само защото са го обидили, припомня авторът и цитира един пример от сборника с хадиси (предания за думите и делата на пророка Мохамед) на Абу Дауд: „Пророкът видя една мъртва жена пред джамията си и попита молещите се кой я е убил. Един слепец се надигна и рече: „Аз. Тя е моя робиня, родила ми е две дечица, същински бисери. Вчера обаче тя обиди теб, божия пророк. Казах ѝ да спре да те обижда, но тя продължи. Не можах да издържа и я убих.” Мохамед отвърна: „С право се е проляла кръвта на тази жена”.”
„Ужасното в тази история е не просто жестокостта срещу жената, а приватизирането на насилието. Излиза, че право да издават смъртни присъди вече имат не само властниците, но и всеки мюсюлманин”, коментира Хамед Абдел-Самад и разказва как той самият е попаднал в списъка на "лошите": „Наскоро изнесох доклад в университета в Кайро, където си позволих да кажа на висок глас, че ислямският фашизъм е започнал още от Мохамед. Тогава един тамошен професор призова да бъда убит и разказа именно притчата с робинята”.
Нека не забравяме обаче, пише авторът, че биографията на Мохамед е писана 200 години след смъртта му, в един период на остри вътрешноислямски сблъсъци, когато различни вождове претендират да са наследници на Пророка. Тъкмо тогава се появяват различни хадиси, които призовават мюсюлманите да изпълняват дори онези заповеди, които са несправедливи. А опърничавите се обявяват за богохулници и се екзекутират.
„Същата е съдбата и на вероотстъпниците. Малко след смъртта на Мохамед няколко арабски племена обръщат гръб на исляма и отказват да плащат данъци на халиф Абу Бакр. Именно тогава влиза в сила законът за убиването на вероотстъпниците, който има за цел да консолидира младата и още нестабилна ислямска общност. Бащата на модерния салафизъм Ибн Теймия е събрал над 250 примера за такива наказания, като подчертава, че са били убивани дори разкаялите се вероотстъпници”, обяснява Абдел-Самад.
Време е за просвещение
Абдел-Хаким Урги също смята, че едва по-късният вариант на Корана легитимира насилието. „Коранът, писан в Мека между 610 и 622 година, се смята за универсално, мирогледно четиво, съдържащо етически норми. Докато Коранът, който Мохамед прокламира вече като светски водач в Медина между 622 и 632 година, има черти на политически инструмент, който косвено оправдава насилието. След като Мохамед напуска Мека и се прехвърля в Медина, където става светски водач, ислямската общност започва бързо да расте. До 624 година Пророкът поддържа диалог с арабските езичници и с „людете на писанието” (евреи и християни), но оттам нататък настъпва нов период - времената на насилие, в които Мохамед обединява могъществото на думите със силата на меча. Опирайки се върху цитати от Корана, той тръгва на поход срещу своите противници - арабските езичници, поетите и евреите.
Днес спешно се налага да прочетем рационално историята на ислямското насилие и да разгледаме в исторически контекст ислямския монотеизъм и политически мотивираното насилие. Само по този начин може да потръгне процесът на едно критично осмислено ислямско просвещение, което ще доведе до мирното съвместно съжителство на отделните религии”, гласи изводът на Абдел-Хаким Урги.