"Мразя смартфона на дъщеря ми"

Часът е 10:30. Сядам на бюрото и с радостно предчувствие вземам в ръка смартфона. Чакам да се обади 13-годишната ми дъщеря, която е на летен лагер. Вчера, когато я закарах с колата дотам, тя незабавно трябваше да предаде смартфона си на учителката. Всяка сутрин - между десет и половина и единайсет часа - децата отново получават телефоните си, за да могат да се обадят на родителите си - такива са правилата в лагера. Може би ще трябва първо да чака на опашка, а пък после да намери някое спокойно кътче, казвам си аз. Вчера ми се обади например в 10.37.

Но ето, че вече е 10:37. Ставам нетърпелива и набирам номера. Чувам следното: "Абонатът не може да бъде набран, ще бъде информиран за обаждането ви с есемес". Какво става? Да не би да е забравила, че трябва да ми се обади? Възможно ли е подобно нещо?

Чувствам се някак странно. Разтревожих се, че детето ми няма да използва скъпоценния половин час, в който му е позволено да ползва смартфона си, за да ми се обади. А напоследък ненавиждах този смартфон. Толкова често се молех поне за малко да престане да се занимава с любимата си играчка. Но какво говоря, не просто напоследък, а през последните три години смартфонът е най-големият смутител на иначе хармоничния ни семеен живот. Той е като зъл магьосник, който с все по-изтънчени трикове успява да отклони вниманието на дъщеря ми от училището, от хубавите книги, а не на последно място и от нас, родителите ѝ.

Доверието и контролът

Купих ѝ първия мобилен телефон без да се замислям. Тя е разумна, казвах си. А и смартфонът е просто гениален: с него могат да се играят игри, да се гледат видеа - с него може да се общува със съучениците - включително и след училище и то докато си легне вечер в леглото. А може би и след това?

Когато започна да си пише домашните все по-късно, се видях принудена да взема мерки. Никакво използване на смартфона след 20 часа! Това беше първото ограничение. Първият аргумент не закъсня: "Забравила съм си домашната по математика в училище, трябва да помоля да ми изпратят задачите по WhatsApp"." И проклетият смартфон отново остана цялата вечер в стаята й. Последваха повече или по-малко бурни дискусии.

После тя предложи да ми дава смартфона си, когато има чувството, че вече не може да се контролира. Само че кажи-речи ни веднъж не изпита подобно чувство. Започна да отделя все по-малко време за домашните, а пък на мен все повече започнаха да ми липсват нашите задружни четения на дивана.

Хвърлям поглед към мобилния си телефон: часът е 10.47. Отново набирам номера и отново ми се обажда автоматът: "Абонатът....". Дано не ѝ се е случило нещо лошо!

Загуба на контрол, безсилие, пренатоварване - бях чела някъде, че това са типичните симптоми на родители, които трябва да се справят с обсебени от интернет тийнейджъри. Който се чувства по този начин, често прибягва до прибързани реакции. Аз например вземах смартфона на дъщеря си в службата или пък го криех някъде вкъщи. Само че вместо гневни изблици, ми се подхвърляха презрителни забележки от рода на: "Коя от двете ни всъщност е в пубертета?"

В знак на добра воля тя най-после взе инициативата в свои ръце: "Само три пъти на ден ще го ползвам, всеки път само за по десет минути. Можеш да ме контролираш." Мисля, че никак не беше наясно колко бързо изтичат десет минути. След два дни вече ми се струваше твърде гпупаво да следя часовника и да отброявам минутите. Освен това не можех да понасям постоянното "клик-клик", когато задържах смартфона ѝ. Сякаш като кученце върти опашка, за да ти привлече вниманието.

Признавам, тази проклета вещ притежава не само недостатъци. Скрито се възхищавам на дъщеря си колко добре го използва като справочник и речник. А нашата семейна WhatsApp група често ми доставя истинска радост. Освен това е практично някой да фотографира готовото домашно и просто да ти го препрати.

Социални контакти и без социални медии

Дъщеря ми обаче поне би могла да се опита да не си забравя домашните постояннно в училище. Едно време ние се концентрирахме върху най-важното. И едно време по следобедите си играехме на двора - това бяха нашата групова динамика и социални контакти. И освен това прекарвахме времето си на чист въздух и се движехме. А днес нашите деца по цял ден седят в полутъмните си, непроветрени стаи и ги е страх да не останат офлайн.

Часът е 10:53. Дъщеря ми има още само седем минути, за да ми се обади. След кратко колебание набирам номера на учителката ѝ и питам дали всичко е наред. Две минути по-късно дъщеря ми се обажда от чужд смартфон: "Мамо, батерията ми падна. Освен това въобще не ми е до смартфона".

Това е нещо ново. И то ме изпълва с надежда.