Накъде върви Европа?

Дали Европа ще се разпадне или ще се увеличи? Дали ще укрепне или вече страда от финансова недостатъчност? Имаме ли нужда от повече Европа или е по-добре да е по-малко? Дали и в бъдеще ще се запазят богатият Север и бедният Юг – Европа на две скорости, или Европа “по желание”, в която всеки ще си избира това, което му харесва?

От началото на 2010 г. държавните и правителствените ръководители на 27-те страни-членки на ЕС направиха точно 21 опита на срещите си на върха да намерят отговорите на тези въпроси. Става дума най-вече за поддържането на жизнеспособността на Общността и на еврозоната с нейните 17 членки, но също така – и за развитието на Европа в дългосрочен план.

Ключовите отговори все още не са дадени. Хавиер Солана, бившият главен дипломат на Европейския съюз, формулира нещата така: “Фактът, че Европейският съюз не предоставя незабавно решенията на своите проблеми, не означава, че няма бъдеще”.

Границите на разделението

Дълговата криза и кризата с еврото освободиха напрежения и центробежни сили, които могат да запазят важността си и през следващите години, казват дипломати и експерти от европейските институти. “Новата вътрешноевропейска граница изглежда преминава между бюджетно дисциплинирания Север и затъналия в дългове Юг, а не между Запада и Изтока, както преди”, казва Ребека Хармс, председателката на фракцията на Зелените в Европейския парламент.

Границата на благосъстоятелността между тези, които са сравнително близо до поставените граници за дефицита и задълженията и се ползват с доверието на кредиторите, и другите, от които се изискват едновременно икономии и растеж, не е единствената нова граница. Към това се добавя другата – тази между 17-те страни от еврозоната и останалите десет, които са извън единното валутно пространство. Групата на десетте вече отказва да се задоволи с ролята си на зрител при взимането на решенията от страна на 17-те, при положение, че те почти винаги се отразяват на Европейския съюз като цяло. 17-те пък разбират необходимостта от по-тесни консултации, но не желаят за решенията им да се търси одобрението на всичките 27.

В кръга на 27-те има много различни схващания по отношение на бъдещето на Европейския съюз. “Евро-държавите могат да правят това, което смятат за нужно в името на намирането на решение за кризата. Но бъдещето на Общността като цяло не е в увеличаването на единството и централизацията, а в гъвкавостта и в променящата се геометрия”, казва британският външен министър Уилям Хейг. В страната му “отрезвяването” по отношение на ЕС било толкова голяма, колкото никога преди това.

Повече е по-малко

Други разсъждават другояче. “Повече Европа” иска председателят на Европейския съвет Херман ван Ромпой, а германският външен министър Вестервеле говори за “политически съюз”. Най-важното е какво се има предвид с тези понятия. “Повече Европа” може да означава повече контрол над бюджетите на отделните държави, но и отдаване на национален суверенитет на Брюксел (т.е. по-малко национална държава), но така също и повече съвместни задължения.

Въпросът опира не само до силата на ЕС в бъдеще, нито e за неговата големина. В средата на годината Хърватия ще стане 28-та страна-членка на Общността, ако Загреб изпълни изискванията за това. А и след не особено добрия опит с присъединяването на България и Румъния през 2007, вече ще се гледа много по-внимателно кой още може да влезе в клуба. Което определено ще генерира нови проблеми: страни като Исландия, Турция и държавите от Западните Балкани са следващите кандидатки и вече проявяват признаци на нетърпение. Същевременно пък в Каталония и Шотландия все повече мощ добиват движенията за независимост, чрез които богатите региони искат да се отцепят от солидарността на националната държава.

АГ, ДПА, Б. Михайлова; Редактор: Е. Лилов