На какво ни учи 1989?
6 януари 2015От историческа гледна точка, 25 години са кратък период от време. Те обаче са предостатъчни за извършването на исторически промени, твърди германският журналист Клаус Брил в коментар за в. "Зюддойче цайтунг". В Централна и Източна Европа колапсът на комунистическия режим отвори място за създаването на пъстър политически ландшафт. За окончателни резултати е рано да се говори, тъй като процесите на трансформацията все още текат с пълна сила, убеден е Брил.
Причините, поради които системата в целия Източен блок се срина, бяха едни и същи. От една страна беше копнежът на хората за свобода и демокрация, от друга страна - икономическо-политическият фалит на управляващите, категоричен е журналистът от Дойче Веле Робърт Шварц. Той споделя мнението, че процесът на демократизация съвсем не е приключил, особено ако се погледне развитието в бившите съветски републики.
Опит за преврат и дрънкане на оръжия имаше в Русия, където демокрацията и сега не отговаря на международните стандарти. Югославия се разпадна в резултат на кървава гражданска война, а за една или друга от бившите югославски републики съществуват опасения, че могат да се превърнат в гангстерски държави. Затова пък единайсет бивши комунистически страни се подчиниха на един всеобхватен демократичен механизъм, с цел да се присъединят към ЕС. Затова първият траен ефект от промените през 1989 година е налице: в пространството между Германия и Русия, където в продължение на столетия бяха властвали единствено произволът и алчността на Великите сили, днес живеят свободно и независимо над 100 милиона души /ако вземем само населението на страните-членки на ЕС/.
Всяка страна се развива с различна скорост
Постиженията на отделните страни от бившия Източен блок са доста различни. Най-голям напредък постигна Полша, благодарение на творческия заряд на своите граждани. Важна роля за това изигра фактът, че там и до днес решаващата дума имат бившите борци от антикомунистическата съпротива. Чехия, подобно на Румъния, България и Хърватия пък е част от една зона, в която цъфти корупцията, а съдебната система показва огромни слабости. За експертите, Румъния и България са нещо като "дефектни демокрации".
През 1989 година тези две страни явно не преживяха истинска, а "подправена революция". И до днес сподвижници на свалените диктатури държат в свои ръце властта, а и държавните богатства. Едва масовите протести в България от лятото на 2013 година и изборът на Клаус Йоанис за президент на Румъния бяха знак, че в тези две държави новото поколение може би ще успее да предизвика нова промяна, и то истинска, заключава Клаус Брил.
Никой не бива да се учудва, че преходът към демокрация трае толкова дълго. В Испания след Франко, в Гърция след военния режим, а и в Германия след Хитлер, дълбоките промени се усетиха едва след цяло едно поколение. Демокрация не може да се гради без демократи. А и откъде да се вземат те, ако не от местните училища и университети?
Унгария е добър пример за това, как процесите на демократизацията могат да дерайлират, когато попаднат в ръцете на безсъвестни популисти. Отказът на Виктор Орбан да следва принципите на либералната демокрация и сближаването му с неговия съмишленик Владимир Путин би трябвало най-сетне да алармира и Европейската народна партия. Орбан не би трябвало да бъде търпян там повече, също както и румънският премиер Виктор Понта в средите на европейските социалдемократи.
Няма демокрация без борбени демократи
Темата почти липсва в публичния дискурс на ЕС, може би защото паралелно с изграждането на демокрацията в Централна и Източна Европа се наблюдава нейната дегенерация на Запад и Юг. Защото разбиването на правовата държава от Берлускони в Италия, гръцкият клиентелизъм или корупцията в Испания тогава също би трябвало да станат тема за обсъждане.
Има достатъчно поводи за една обща дискусия на гражданите на ЕС и от Запад, и от Изток, в която да бъде разгледано демократичното качество на живот в тези страни. Със сигурност има какво още да се желае в това отношение. Онова, което Вацлав Хавел още преди 20 години посочи като недостатък в Чехия, важи днес за целия ЕС: повечето хора не се осъзнават като активни граждани, а като клиенти на демокрацията. Те си мислят, че имат право да поръчват и да мрънкат, когато не получават поръчаното, поощрявани от едни нови медии, които стават все по-повърхностни и все по-истерично инсценират политиката като забавление. Резултатът: спадаща избирателна активност както на Изток, така и на Запад.
Промените от 1989 година не бяха само кауза на източноевропейците, а на целия континент. Публикуваният през април миналата година "Манифест за културата на паметта у европейската общественост", поставя демократичните промени от 1989 редом с Френската революция от 1789. И с право нарежда до признатите архитекти на европейското единство като Робърт Шуман, Конрад Аденауер или Алчиде де Гаспери и дисиденти от Източна Европа като Вацлав Хавел или Тадеуш Мазовецки. Онова, което изразяваха Хавел и неговите съмишленици, съставлява основния опит на демокрацията. Важен е особено изводът, че няма демокрация без борбени демократи. Това е възловото послание на 1989, което ще остане в сила за цяла Европа и занапред.