"Не умеем да живеем, но пък фантастично умираме"

През последните 200 години най-вече германците причиняват на себе си и на света неописуеми злини, подведени от милитаристичната идеология, криеща се зад красивите думи. За съжаление и до ден-днешен милиони хора по всички континенти все още се подлъгват от кухия патос на военолюбците. По различни поводи множество германски писатели, историци и социолози припомнят за трагичната съдба на стотици хиляди млади хора, повярвали в гьобелсовите лъжи за подвига и саможертвата. Предлагаме Ви откъс от едно есе на публициста Волфрам Вете.

Да умреш за Отечеството

На 18-ти февруари 1943 година Йозеф Гьобелс обявява „тоталната война”. Няколко дни по-рано 6-та армия на Вермахта е капитулирала край Сталинград. Националсоциалистическите лидери обаче не признават този факт. Точно обратното: те се опитват да превърнат катастрофалното поражение в някакъв героичен епос - под мотото „Те умряха, за да живее Германия”. Гьобелс, който месец по-рано убеждава сънародниците си, че думата капитулация не съществува в езика на нацията, сега обявява падналите край Сталинград за велики герои, пожертвали живота си. Тяхната непоклатима вяра в предводителя и в държавата била повеля за всички германци - както на фронта, така и в родината. За Германия алтернативата гласи „победа или гибел”, убеден е Гьобелс, който в речта си цитира патриотичните стихове на Теодор Кьорнер от времето на освободителните борби срещу Наполеон. Впрочем, от същото време датира и понятието „тотална война”, използвано за пръв път от Карл фон Клаузевиц. И, малко неочаквано, тъкмо Клаузевиц, безстрастният теоретик на военното изкуство, още тогава възпява героичната саможертва, за която зове Гьобелс. През 1812 година Клаузевиц пише, че би бил щастлив един ден да намери гибелта си в чутовната борба за свободата и достойнството на Отечеството.

Самият Хитлер отдавна е прегърнал тези идеи на Клаузевиц, превръщайки ги в гръбнак на своите убеждения. В много от военните си речи той цитира патетичната идея на Клаузевиц за гибелта. Дори в мрачното си „политическо завещание”, написано малко преди самоубийството в бункера, Хитлер отново цитира „великия Клаузевиц” и се надява, че достойната гибел на германския народ рано или късно ще доведе до „сияйното възраждане на националсоциалистическото движение”.

"Та ако ще светът наоколо да е рухнал до основи"

Героичната гибел и безкомпромисната борба до самия край изобщо не са изобретение на Хитлер. Те извират от милитаристичната идеология на ХІХ-ти век. Поетите на тъй наречената „освободителна борба” възпяват смъртта в името на Отечеството като най-висша ценност. В последните години на империята и по време на Първата световна война този култ изживява ренесанс. Писатели като Райнер-Мария Рилке и Валтер Флекс възпяват „безусловната саможертва”. А германистът Густав Рьоте пише, че верността на германците има едно най-ценно измерение: „Ние сме готови всеотдайно да вложим цялото си същество, без да питаме, без да преценяваме, без да се колебаем, готови сме да издържим докрай, та ако ще светът наоколо да е рухнал до основи”.

Десетилетия по-късно, точно преди 80 години, Хитлер и цялото му правителство посещават премиерата на военно-патриотичния филми "Утринна зора". Действието се разиграва през Първата световна война, а героят, капитан на подводница на име Лирс, се обръща към майка си с думите: "Ние, германците, сигурно не умеем да живеем добре, но затова пък умеем фантастично да умираме". Епизод, от който може да ти настръхне косата - и който се оказва съвършено пророчески за онова време. Защото само няколко години по-късно адмирал Ерик Редер издава заповед, която на практика задължава матросите да се самоубиват при определени обстоятелства: "Германският боен кораб участва в бойните действия с цялата сила на своя екипаж и до последната граната - докато победи или се самопотопи с гордо развят флаг". Следвайки тази заповед, бойният кораб "Бисмарк" се самопотопява през май 1941 година. Според свидетелствата на малцината оцелели, капитанът Ернст Линдеман до последния миг стоял на мостика - "изпънат и козируващ пред бойното знаме, същинско въплъщение на желязната воля". Предишната вечер Линдеман изпраща патетична грама до Берлин: "Ще се бием до последния човек, защото дълбоко вярваме на Фюрера и сме непоколебимо уверени в крайната победа на Германия". На "Бисмарк" загиват 2 106 матроси, средната им възраст е 21 години. Същата съдба имат 1 932 матроси, които капитан Фриц Хинце потапя заедно с кораба "Шарнхорст" в Северно море. Хитлер е дълбоко затрогнат. В своето "политическо завещание" той почти задъхано хвали военноморския флот и препоръчва на всички германски офицери да вземат пример как се изпълнява дългът към родината, включително чрез саможертва и смърт.

До последна капка кръв

И все пак култът към героичната гибел достига апогея си след битката за Сталинград. Малко след като Червената армия затваря обръча около 6-та германска армия, Хитлер пише, че очаква от тези 260 000 войници да се "бият до последния човек и до последния патрон". А когато става ясно, че положението им е безизходно, заповедта гласи: да погинат, независимо дали от вражеска ръка, от глад, студ или чрез самоубийство. Националсоциалистическата пропаганда въздига тази военна катастрофа в ранга на колективна саможертва и я разкрасява с възвишена лексика. Хитлер, Гьоринг и Гьобелс систематично изличават реалните факти и пренасят случилото се в някаква почти религиозна територия, използвайки думи като "свещен ужас", "всесилие", "страхопочитание", "пророчество" и "вяра".

На 19 март 1945 г. Хитлер казва на Алберт Шпеер, министъра на оръжейната промишленост: "Ако изгубим войната, тогава и германският народ е изгубен. Не е необходимо да мислим за някакава основа, от която германският народ по-късно ще се нуждае за най-примитивното си оцеляване. Напротив, добре е отсега да унищожим тази основа. Защото нашият народ се оказа по-слабият, така че бъдещето принадлежи изцяло на по-силния източен народ. Пък и след тази битка тъй или инак ще остане само малоценностното, защото добрите загинаха". Така закономерно се стига и до заповедта на Хитлер от 19 март 1945 година, известна още като "Нероновата заповед". Официално заповедта е озаглавена "Мерки за унищоване на територията на Райха" и всъщност взима на прицел гражданското население и цялата индустриална, транспортна и снабдителна инфраструктура на Германия. Противно на всеки здрав разум, политическото и военното ръководство на нацисткия режим решава да защитава Райха (тоест - собствената си власт) до последна капка кръв. От хората се изисква да изпитват гореща омраза към врага, която щяла да им влее сили, за да устоят и да се борят до последен дъх.

Тръпка на ужас

Колко високопоставени дейци на Хитлеровия режим, включително и във Вермахта, са се самоубили непосредствено преди края на войната - това и до днес никой не знае. Известно е само, че в името на Хитлер край на живота си слагат 11 от общо 43-мата гаулайтери. Самоубиват се многобройни високопоставени служители на Гестапо, на Главната служба за сигурност, на СС и на полицията. Пряко или косвено самоубийство извършват 35-ма пехотни генерали, шестима генерали от Луфтвафе, осем адмирали и 13 генерали от СС. Историците приемат, че освен тях, в последните месеци на войната край на живота си слагат до 100 000 германци - виновни и невинни, убедени нацисти, сподвижници и дори политически неутрални хора. Някои от тях взели в гроба и целите си семейства.

Налудничавите идеи за героична борба и саможертвена гибел, които извират от военната традиция на германския ХІХ-ти век, изчезват безследно след 1945 година. Споменът за тях и до днес предизвиква тръпка на ужас. Германците, за които се казва, че навремето били "пристрастени към смъртта", днес вече умеят да живеят щастливо и посрещат с усмивка упреците на военолюбците отсам и оттатък Океана, че били станали някакъв си "постгероичен народ". И да е вярно - за добро е.