Никой велик не е умрял от глад

Той върви умислен, наблюдава с бавно и странно любопитство лицата на хората, спира се и с часове гледа бавните тропични движения на някое растение, изучава с молив в ръка шарките по гърба на някоя жаба... Има ли още такива мъдреци?

Да, защо пък не! Все пак днес на земята живеят седем милиарда души! Освен това сега различността е модерна, а да бъдеш своеобразен и странен винаги се харесва. Сега на света има по много от всичко и Различност е другото име на Човечеството. Само в Китайската народна република над клавишите са се надвесили шейсет милиона пианисти. А пианистът все пак не минава за какъв да е човек. Той е посветен в особено тайнство, той чува света по по-особен начин.

Днес в България тези жреци, дето трябва да са посветени в особеното тайнство, изглеждат повече като изнервени мъже или жени, претоварени с грижи за материалното битие, забързани и задъхани. Оплакват се от вечна липса на пари и време, които така ужасно много им трябват. За да създадат най-сетне онези велики произведения, за които са родени. И които все и не успяват да създадат. Все се щурат и все бързат, кандидатстват по програми, пишат проекти, издирват и намират (или не намират) спонсори, кандидатстват за субсидии и сътворяват концепции. А кога ли творят? И всъщност: кога ли мислят? Къде отиде творецът – аскет, мълчаливец и бавен наблюдател?

Когато става въпрос за бавна работа и за мъдреци, които не се интересуват от напълно завършения вид на творбата си, които проявяват аристократично нехайство към очакванията на поръчителите – веднага се сещам за Леонардо да Винчи.

Всъщност, той никак не е бил пасивен или безгрижен по отношение на кариерата си. Може би дори пръв е измислил жанра на пиарските писма до бъдещи клиенти. В посланията си до бъдещи работодатели Леонардо толкова умело описвал своите безбройни умения, та сякаш аха-аха ще забрави да спомене, че е живописец. С такива подробности разказва какви топове лее, как проектира смъртоносни машини и крепости, че божествено свири на лютня и организира забави и какво ли още не, та чак свят да ти се завие. Сиреч, той в никакъв случай не е бил завеян и непрактичен романтик. Но когато работата опре дотам да забави или да заседне над недовършена художествена поръчка, Леонардо наистина няма равен!

Несъвършен в съвършенството си

Но благородните хора на правят така! – ща кажете. Това не отива на фин творец, който внимателно изпипва творбите си! То повече прилича на най-обикновена немарливост. В някои моменти и аз съм бил изкушен да си мисля така. Че просто Леонардо е бил мързелив и непрактичен, склонен лесно да зарязва започнатото. Та нали винаги ни се ще да придадем на великите някакви низки качества, за да ни станат симпатични по един такъв... унизителен начин.

Но когато внимателно гледам рисунките на Леонардо, примерно анатомичните модели от сбирката в Уиндзор, аз начаса разбирам: никаква немарливост, никаква склонност към пестене на собствения труд не може да се види даже в микрон от неговите работи! Всяка една дори най-малка рисунка на майстора е изпълнена с такава вещина и прецизност, че си казвам: Та кой ли съвременен творец, тичащ и буйстващ във вечната си свръхактивност и свръхангажираност, влага такова старание дори и в най-важните си творби? - Май никой.

Първият му биограф Джорджо Вазари, който в ранното си детство дори веднъж лично видял Леонардо, ми открива причината за това вечно недовършване и изоставяне на проектите, което е така характерно за великия да Винчи. Защото той наистина почти няма довършена живописна творба. В "Тайната вечеря" остават недовършени Христос и Юда - поне според самия майстор и според Вазари. В "Битката при Ангиари", рисувана за града Флоренция, се стига само до начално полагане на боите. Дори самата "Мона Лиза", рисувана четири години, е оставена не напълно завършена. Та вниквайки в написаното от Вазари аз разбирам каква е била работата.

Просто Леонардо е искал да постигне съвършенство. Той не се е интересувал нито от парите, които ще спечели с новата си творба, нито от количеството ръкопляскания при представянето й. Просто е искал тя да бъде толкова блестяща, та дори Бог да не може да познае, че е рисувана от човешка ръка! Но тъй като добре знаел, че това е всъщност невъзможно, просто се отказвал.

По дяволите, а как е живеел тогава, кой го е издържал? - ще попита някой съвременен творец-мъченик и автор на проекти. Мисля, че на такъв въпрос може да има само един отговор: явно Провидението се грижи за любимците си. И никой велик не е умрял от глад.

Автор: К. Терзийски/Редактор: А. Андреев