Нищо не знаеш за Христос, Терзийски!

Често си пускам една велика песен на Джордж Харисън - My sweet Lord, Сладък мой Господи - и се опитвам да се успокоя. Но няма покой за моята душа. Случките напират около мен със злобата и гнева си. Те нараняват човека, гневят го, обиждат го. Гневоносен и страстен е тоя свят около нас. Ала щом си жив, осъден си да ходиш наранен и гневен. И да търсиш успокоение за измъчената си от горчиви страсти душа. И да слушаш хубави песни, за да се смириш, и пак да не успяваш.

Между другото, песента на Джордж Харисън, мисля, не е за християнския Бог. Започвайки песента, той казва: Харе Кришна. А Кришна е аватар на бог Вишну. Джордж Харисън пее за това как се уповава на Бог. Всеобщия и Неразделения. Но моята душа - глупава, предразсъдъчна и обременена с жалките и грозни традиции на мрака и разделението - първо си казва: той не пее за Нашия Бог. И в душата ми се ражда за секунда жалко чувство на ревност и омраза към чуждото. Ксенофобия. Това, което се ражда в пълната ми с предразсъдъци душа, също ме кара да се разгневя за миг. Разгневявам се, разочарован от себе си. Всъщност, от себе си и въобще от хората, които искат да разделят Бог. Да го разчленят на християнски, мюсюлмански и какъв ли не. Жалка работа. Човешка. Сепаратистка. Партийна. Сговор на глупци.

Страстите, които ме изяждат

Да, ето, гневът и страстта отново ме нападат, мъчат и изяждат. Сега, в Страстната седмица, сега, преди Великден, искам да се отърва от страстите си. От тия черни демони. Не искам да изпитвам нито ревност, нито омраза, нито ксенофобия, нито завист, нито гняв. Смирение и спокойствие искам и ги търся, но не знам как да ги постигна. Защото те не се постигат със стискане на зъби и със злобно, демонично преследване. Не се постигат смирението и душевният покой с жестоко и гневно усилие на волята. На каквото аз съм свикнал и пресвикнал. Не можеш да изкомандваш себе си (като страшен и свиреп командир) да бъдеш спокоен и усмихнат, подобно на планинско езеро под ясно небе.

Така че се опитвам поне да се сетя за всичко, което знам за Христос и християнството. И веднага изпитвам нетърпелив гняв и неспокойствие. Защото си казвам - като типичен лаком и зъл, алчен и побъркан от желания Западняк - казвам си: нищо не знаеш за Христос! Ако те питат, ще се изложиш! Дори и да прочетеш това-онова, пак ще има хиляди, които знаят повече от теб! Ще се изложиш! Не си достатъчно богат със знания за Исус, нещастнико! Да седна да пиша за Исус с желанието да блесна с много хитри и лъскави знания, да покажа ерудиция, плашеща другите, да изтъкна интелектуалното си превъзходство, цитирайки източници, неизвестни на другите, да зашеметя читателя със свръхоригинални трактовки за живота и смъртта му - та това е точно обратното на смирението! В лакомията за оригиналност, за повече знания, за повече книжни факти не личи ли страстта на книжника и фарисея? Един интелектуален консуматор и алчен лакомец и надменник?

Ще ми се да се отърва от тия страсти. Искам да се смиря и да не съм гневен и лаком и хищен. И да не надвишавам никого и да не бъда злобно взискателен към никого. Нито към Бог и живота, който ми е дал, нито към хората, които го изпълват.

И в този момент в заведението, в което прекарвам някакви часове от Страстната седмица, влиза момиче, обладано от страсти. То е обладано от страстите страх, срам и дребно отчаяние. Защото е сервитьорка и е закъсняла за работа. Вместо нея са викнали нейната колежка. Шефът спасил положението и извикал момичето, което трябвало по график да почива, защото другото момиче - това, което влиза в момента - явно се е успало. И сега колежката, която е повикана да спасява положението, е също пълна със страсти. Тя е гневна и сърдита. И озлобена. Момичето, което е закъсняло, се опитва да замаже положението. Въпреки срама си, то казва уж ведро: Оф, добро утро… Много съжалявам… Ама съм и аз… Сто пъти ми е звънял часовникът, ама не съм чула… Бог ми е свидетел, не съм го чула - успах се! И гласът й потреперва, момичето искрено съжалява. От срам. И от страх. Защото заради него са развалили почивката на другото момиче. Но още повече, защото може да го изгонят от работа. А кафенето е в малък град. И тук работа почти не се намира. Но другото момиче не си замълчава. То е обладано от страсти. В Страстната седмица. И започва да крещи. И аз искам почивка! - крещи то на колежката си, на засрамената. Разбери ме! И аз искам да си почина! Не искам да ме вдигат така! Аз нямам ли право един ден да не ме закачат? И вдигнатото в почивния си ден момиче някак ужасно нехристиянски се разплаква от злоба и законен гняв. И крещи до небесата. Гневът на тоя, който е ощетен и се чувства в правото си да съди и да не прощава.

Тайнството на Прошката

А нещастното успало се момиче се оправдава безсилно и накрая също се разплаква. А аз искам да стана и да им кажа… Първо ми се прищява да им кажа, че не съм длъжен - аз, мазният консуматор на сутрешно капучино - че не съм длъжен да им слушам разправиите. Но после си казвам: Да го вземат дяволите! Не ставам ли и аз непростителен и надменен, изискващ от хората да работят и живеят без грешки? Мръсник, който си пази наглото консуматорско спокойствие? И ми се прищява просто да им кажа: Момичета, милички, я си простете бързо! Скоро е Великден! Прошка… Прошка е нужна! Смирение. Търпение към грешките и несъвършенствата на света и на другите. Това ни и нужно!

Но още преди да съм тръгнал да им говоря, двете момичета зашептяват. Всъщност, те вече са започнали да извършват тайнството на Прошката. А на това тайнство се шепти. Те си прощават. Още си бършат носовете. Прости ми, извинявай… Изпуснах си нервите… Оф, успах се… Така си бърборят те и има милост в гласовете им.

И аз се укротявам. Искам вече да не бъда непримирим. Да се отърва от тия страсти. Черните и противните. Да съм смирен. Това май е смисълът на тая Страстна седмица. Нали така? Харе Кришна.

Автор: К. Терзийски; Редактор: А. Андреев