Новият живот на КОЙ

Коментар от Полина Паунова:

Управляващите в България си купват медиен комфорт, захранвайки средствата за масова информация с публични средства. Журналистите пък са уязвими не само заради липсата на правна защита, но и заради сериозния проблем с лошото заплащане в сектора, което кара репортерите да правят компромиси със съвестта си и така поставя на дневен ред въпроса за автоцензурата. И не на последно място: концентрацията на медийната собственост в България на практика не може да установена еднозначно, а това, разбира се, е за сметка на плурализма и свободата на словото.

Така горе-долу изглежда поредният поглед отвън към медийната среда в България. Изводите са на европейския Център за плурализъм и свобода на медиите във Флоренция и бяха съобщени тази седмица в Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи в Европейския парламент.

Проблемите

"Влиятелен играч в областта на печатните медии е „Нова българска медийна група”, притежавана от депутата Делян Пеевски", се посочва в анализа. "Освен вестници и онлайн източници, той контролира също бизнеси в различни сектори като строителство, тютюн и разпространение на вестници", пише още в документа, в който по-нататък се отбелязва, че медиите на Пеевски са пристрастни, що се отнася до кампаниите им срещу публични фигури като председателя на Върховния касационен съд Лозан Панов, бившия министър на правосъдието Христо Иванов или лидерите на протестите от 2013 година.

Диагнозата, която докладът поставя за напълно явното държавно корумпиране на медийната среда, също е отдавна известна, но за нея в България се говори малко, защото големите медии често са потребители на въпросния легален начин за вмешателство в редакционното им съдържание. "Има медийни субсидии с публични средства, основаващи се на договори, сключени от държавните власти с медии за комуникационни услуги", се посочва в анализа. И още: "Парите често се разпределят на неравностойна основа, обикновено за формиране или поддържане на добър образ на политическите власти".

"Така медийните собственици са подложени на политическо влияние и като резултат започват да наблюдават и да филтрират съдържанието, произвеждано от журналистите, които наемат. Има случаи, в които медиен източник, получил правителствено финансиране, спира да публикува критични мнения за работата на съответните министерство или институция, които са осигурили финансирането. Това на практика е форма на медийна цензура”, смятат експертите. И допълват: “Още повече, че държавата в много случаи злоупотребява с ролята на рекламодател, като отпуска средства в замяна на подкрепа за нейния собствен интерес”.

До болка познати констатации

На пръв поглед констатациите изглеждат до болка познати. Още повече, че с всяка изминала година България главоломно се срива в класацията за свобода на словото на „Репортери без граници”. И не е само това - редица неправителствени организации, наблюдаващи качеството на журналистиката в България, неведнъж са диагностицирали проблема с официализираната правителствена корупция в медиите, с неясната им собственост, но пък със съвсем ясните икономически интереси, които буквално превръщат информацията в заложник на властимащите.

Само че проблемът е вече от съвсем друго естество. Ако допреди година-две подобни информации намираха достойно отразяване в пресата и в електронните медии, където ако не друго, поне бяха обсъждани до втръсване, сега те просто се прокрадват като досадни кореспонденции в някои медии, а в други изобщо липсват. Телевизиите, например, не се занимават с този проблем. А за медиите на Пеевски, назован поименно в доклада, проблем просто не съществува.

Точно десет години след присъединяването на България към Европейския съюз, което трябваше да модернизира страната и да доближи стандартите ѝ за демократичност до тези на развития свят, се оказва, че няма сила, която да стори това. И ако допреди известно време думичката “Брюксел” действаше респектиращо на българските управляващи (без значение от цвета и актуалната им конфигурация), сега очевидно сме се научили, че ако не мърдаме много, подобен тип бури отминават бързо, без да бъдат забелязани.

При това въпросът за свободата на словото в България беше повдигнат съвсем наскоро. В телевизионно интервю, в което говореше по най-различни теми - от преврата в Турция до съдебната реформа, министър-председателят Бойко Борисов възкликна, че медиите в България са си съвсем свободни и всеки може да пише каквото пожелае. Разбира се, думите му бяха отразени надлежно от пресата, цитатите бяха дословни, а коментар по тях липсваше. Нещо повече дори - съобщавайки мислите на Борисов за медийната свобода в България, самите медии някак се убедиха в достоверността им.

КОЙ заживя собствен живот 

Проблемът на българската журналистика отдавна не се казва Делян Пеевски. Неуспелият шеф на ДАНС се превърна просто в нарицателно за липсата на критичност сред журналистите. Рефлексът “Пеевски” или иначе казано - информационният модел КОЙ, заживя собствен живот и вече не е необходимо на върха на медийната пирамида да има фигура, филтрираща информацията. Тя се филтрира сама. А индулгенциите се раздават от време на време от хората, ползващи се с охота от липсата на качество. Последният такъв е Борисов. Но парламентарната опозиция, която в първия му мандат силно го критикуваше заради подчиняването на медиите, забрави тази тема и се концентрира върху пенсии, детски надбавки и прочие. А се случи така, защото въпросната опозиция добре знае, че добере ли се до властта, и тя ще се ползва от същата тази свобода на словото (по премиера) с неясна собственост и съвсем ясни зависимости (по доклада на Центъра за плурализъм и свобода на медиите).

В нормалните държави липсата на качествена журналистика обикновено смущава политическата класа, защото подобни празноти отварят обществени ями, от които в даден момент страда и самата политическа класа. В България обаче тази липса очевидно се възприема като фактор, балгоприятстващ управлението.

Със срутването си в класацията на “Репортери без граници” България показа, че влизането в Европейския съюз може да служи и само като фасада пред същия този Брюксел, който в началото всяваше респект. А с липсата на реакция по изнесените тази седмица данни за българския медиен пейзаж, сами на себе си демонстрирахме стадиите на раково болната ни обществена среда. Апропо, намираме се в последната фаза. Фазата, в която журналистиката е не просто безкритичен наблюдател на обществените болести, а и хранителна среда за тях. Защато докато в последните години медиите безропотно отразяваха управляващите, днес те вече са се превърнали едва ли не в техен фон. Което на практика означава, че журналистите са съучастници.

И ако приемем, че Пеевски беше вирусът, то всички онези, които видяха, че могат да действат като него, се самозаразиха в този вирус. Ето защо на Пеевски не му трябва да си купува голяма телевизия. И без подобни харчове всичко си върви по план. Когато премиерът каже, че има свобода на словото, това неизменно се превръща в заглавие. А когато фактите оспорят подобна констатация, те просто не се съобщават.