"Обединение" за "Освобождение" на "Българската пролет" в "Модерна България"

“Лидери на протестите: затихва само неовладяната вълна. “ Из новините на Дир.бг

Май не само аз се питам: естествено ли е протестите да затихват? Какво стана с бунта - умори ли се или разноликостта на стихийното недоволство започна да се прегрупира в движения и партии и да търси прагматични форми за контрол над всяка власт? Знак за какво са четирите нововъзникнали организации на протестиращите – че “народът търси нов Сидеров”, както коментират последното си изследване от една социологическа агенция, или обикновената дребнава нашенска крамола “кой да води бащина дружина”?

Във всеки случай отчаянието и на масово недоволстващите по площадите и улиците до онзи ден хора, и отчаянието на угасващия протест са тъждествено трагични, защото имат едни и същи корени: ценностен хаос и социална безизходица.

Мила родна картинка

Недоверието, граничещо с тотална отврата от всички налични политически партии, има своето обяснение тъкмо с липсата на общоприемлива ценностна яснота. Струва ми се, че всички български граждани добре знаеха през годините какво може и какво не може, какво е допустимо и какво не в политиката, но с мълчаливо възмущение или скрита възхита гледаха на всички безобразия, които се извършваха във високите етажи на властта. Управляващи и управлявани не без съучастието на повечето медии обаче постигнаха една нездрава симбиоза за налагане на още по-нездравата обществена норма, според която успелият човек се отъждествява с умелия крадец, недосегаемия бандит, тоталният партиен шмекер, екранния псевдопророк и прочие. За “силни на деня” биваха провъзгласявани и легитимирани години наред съмнителни типове и типеси, на предпиемачеството се гледаше като на серия от удари или тъмен и таен алъш-вериш, партийното номадство се превърна в едно от най-отблъскващите, но пък и най-доходоносни занимания.

Днес патетични анализатори търсят с Диогеновски фенери морални авторитети и отправят надменни упреци към интелигенцията за нейното отсъствие от обществената сцена, размахват назидателен пръст и сипят порицания.

Най-малката беда

Разкостяването на интелигенцията е добре усвоена българска традиция от Освобождението насам, практикувана и при режими, и при демокрации – но хеле пък днес с особен успех. Каквото и да кажат изтиканите от целостта на живота, мислещи, интересни, значими, съхранени, независими, глухи или крещящи гласове на интелигентите, то няма от кого да бъде чуто – “народът търси нов Сидеров”, политическите партии търсят нови послушковци и свои хора, обществените трибуни търсят скандали и сензации, публиката – тъпоумни шоузабавления и евтини палячовщини.

Предлагането е според търсенето, а търсенето е породено от ожесточението на социалния ступор, тоталното масово опростачаване и евтините дрънкулки на национал-популистките сергии. Дори служебното лайф стайл правителство излъчи за министър на културата “популярно лице от сериал”, с което даде недвусмислен знак, че е петимно да угоди на масовия вкус.

На пръв прочит това е най-малката беда, естествено. Но ние тъй или инак няма да чуем интелигенцията си, която ще направи останалите прочити.

Автор: М. Иванова; Редактор: Е. Лилов