Общество на болката

„Нъ-ве-ти-на-гиц”- срича хлапе пред касата на кварталния магазин. „Това игра ли е?” - пита майка му. „Не, бе, така пише на оная кола. С обърнати букви.”

Всички погледи следват малкия показалец, който сочи старо голфче, паркирано до витрината. На предния му капак е изписано „НЪВ ЕТИНАГИЦ”.

Буквите наистина са „обърнати”, защото надписът е предназначен за четене в огледало за обратно виждане. Автомобилът е мръсен, остърган на десетки места, с изкривени джанти и ръждясали калници. Дори през прашните прозорци се забелязва страшният безпорядък, който се вихри в купето, украсено от забучен върху скоростния лост пластмасов череп.

Буквите са от черно тиксо. Не са прекалено едри, но не са и дребни. Във всеки случай няма как да не ги забележиш, ако чакаш в колата си на светофар, а голфчето е зад теб.

След малко създателят на тази „инсталация” – на видима възраст около 20 години - се появява на бегом с димяща цигара в устата, скача вътре и я подкарва още преди да си е затворил вратата.

Следва класиката в жанра - зверски рев на двигател, канско свистене на гуми, облаци от тъмно сив прахоляк. И метафората отлита... Да, метафора, при това гениална. Защото ето какво всъщност ни казва връстникът на „прехода”:

Подобен огледален надпис се слага само върху линейки, тъй като шофьорите в околните коли трябва да прочетат АКЙЕНИЛ на секундата. Ясно защо - някой се нуждае от спешна помощ и всяко забавяне може да се окаже фатално.

Огледалото за обратно виждане обаче има следната особеност - леко смалява образите, а оттам замъглява преценката за разстояние. Струва ти се, че линейката е далеч, докато тя - с тежко болния или пострадалия вътре - са вече зад теб.

По тази причина по-съобразителните автопроизводители лепят под огледалото един предупредителен стикер, който гласи „Objects in the mirror are closer than they appear”. Демек не се разсейвай и офлянквай, глупако, а си набий в главата, че това, което виждаш „ей там някъде”, направо диша във врата ти.

По-близо е до теб, отколкото изглежда. По-опасно е, отколкото си мислиш. Отвори си широко очите и действай умно и енергично, защото „един миг невнимание - цял живот мъртъв”, както гласеше милиционерската идиотщина от времето на соца...

Само че има хора, които не внимават в картинката. Карат като гламави. Има и такива общества. Те пък въобще я карат през просото.

Затова катастрофата - и за едните, и за другите - е въпрос единствено на време. Пет, десет, може би двайсет години, но тя неминуемо ще се случи. Ще връхлети изведнъж, за да попилее всяко нехайство и безразсъдност, всяко разсейване, всяка глупост. И в по-добрия случай само ще боли.

„Катастрофата е толкова голяма, че вече може да се управлява само с картечница” - обичаше да казва едно румънско „дуче”. Преди партията на Корнелиу Вадим Тудор „Велика Румъния” да стане втора политическа сила на изборите през 2000 г. (малко не му достигна да стане и президент) хиляди тинейджъри се появиха по улиците, за да скандират срещу... циганите.

Демократическата конвенция тъкмо се беше разпаднала. Румънците ненавиждаха политическата си класа и изпадаха във все по-тежко отчаяние. Мръсната работа свършиха децата...

И думата ми е тъкмо за тях. За децата на „прехода”, които днес крещят, че са болни. За цяло едно поколение, което направо вие, че има нужда от „линейка”. Но кой да му предложи спешна помощ?

Физиономиите, които се бяха събрали на Консултативния съвет по национална сигурност, за да разклатят въздуха с цинични предложения за поредната „мащабна проверка на незаконно забогателите”?

Родителите му, които вече понасят и малоумните гаври като „идеята” за специален регистър на местните феодали? Училището ли да му даде нравствен компас, то ли да му посочи жива перспектива?

Преди дни видях как това поколение шества върху руините на смисъла от общото ни живеене. Крачи без цел и посока, с гняв, лишен от идея. Изглежда тъжно, нещастно, самотно, изпуснато, преждевременно похабено и много, много объркано.

Поглеждайки назад - макар и не в онова огледало, което смалява образите - едва сега си давам сметка, че твърде дълго „виждахме” резултатите от колективното си бездарие като зареяни в далечината. Лекомислено надявайки се, че скоро няма да се сблъскаме с тях, ние и съвсем умишлено се заблуждавахме, че все някак ще ни се размине най-страшното и най-печално откровение - какво общество представляваме.

Но ето го, то е наблизо. Децата - някои от тях деца на децата, които през 1990 г. не знаеха, че, протестирайки, участват в гигантската подмяна, наречена „преход”, сега са пред очите ни.

Скандират „Циганите на сапун”. Подават си пластмасови бутилки с бира. Татуирали са се със символи на Третия райх. Хилят се вулгарно. Плюят, дъвчат, ругаят, храчат, крещят. И само за две минути от тях можеш да чуеш такива псувни, че и да си Христо Стоичков, ще изпиташ неудобство.

„Деца, боя се зарад вас” - така ми се ще да им извикам. Но си мълча, докато те крачат сред кикотещите се зяпачи. Мълча, гледам този парад на провала. И много боли. Дали онзи тиквеник с голфчето е някъде там? Вероятно.

Но със сигурност в тълпата съм аз. Аз, която мълча, докато зяпам манифестацията на катастрофата. И пак аз, която се старая да се слея с пейзажа, пускайки иронични усмивки. Същата, която не знам къде сега е детето ми. Кой какво му обяснява, какви лозунги му бута в ръцете, къде го води, колко ще закъснее, защо стана така, у кого е вината.

Не искам да се забележи, че сме съучастници в катастрофата, разбирате ли? Не аз и те, а аз и вие. Защото Ние - „големите”, оставихме „малките” да бъдат излъгани по същия начин, по който го направиха с нас.

Заразихме ги с нашата непригодност да бъдем нещо повече от играчки. Внушихме им, че летвата не стои по-високо от растящото в лъжа, но само по хоризонтала, носле на Пинокио. Лишихме ги от смисъл. Окрадохме им миналото, настоящето и бъдещето. И, моля, ако ще се прави регистър на провалените общества, Нашето да заеме едно от челните места!

Последният абзац, между другото, е реплика от комедия на един сръбски драматург. Пиесата е писана преди разпадането на Югославия. В тамошния разпад отново участват деца, предимно като фенове на футболни агитки. Едно от тях след време ще каже, че от криза се излиза по три начина - „като по-добър човек, като по-лош човек, или с куршум в слепоочието.” (Дубравка Угрешич, „Министерство на болката”)

Впрочем все за Дубравка си мислех, докато гледах онова жалко голфче. Мислех си как ли е писала този роман, в който травматизираните от разпада разказват за разпада в ролята си на „археолози на близкото минало”. Мислех за начина как да се освободиш от тази травма - дали като по-добър човек, дали като по-лош човек. Или с куршум в слепоочието.

И тогава се сетих как завършваше романът! Защото общество, което кълне и шества с омраза, е обречено, главната героиня и разказвачка се освобождава от злото като го „завещава” на вятъра. И към небето политат лютите клетви:

Арница да го кердоса! Беда да го найде, та да не куртулиса! Веторо газо да му надуа! Сос бубак душата да му затнат! Да му се изчепатат нозите како на мало мисирче! Да му се прохендекоса гробът като на циганин! Палешницата да те фъркнит! Мунята да го смуньоза! Исаанали ти крангалата...

В Министерството на болката просто няма друго лечение - обясняваше тя.