Овладяването на лотарийния бизнес: ето какво ще последва

Коментар от Ясен Бояджиев:

Кой казва, че не стават чудеса? Вече беше ясно, че до дни частната лотария умира, но въпреки това талоните ѝ се продаваха с пълна сила. Дори и след като придвиженият с шеметна скорост закон бе окончателно приет, а от текста му се разбра, че досегашните печалби няма да са гарантирани и „късметлиите“ ще трябва да си ги търсят по съдебен път. Дори и след като търговците сложиха предупредителни надписи, че печалби не се изплащат.

По телевизията обаче предупреждения нямаше. Напротив, рекламите продължаваха да се леят обилно и да обещават печалби. Сякаш нищо не се е случило. За разлика от печалбите, рекламните приходи са гарантирани и в бъдеще, когато лотарийното дело ще премине в ръцете на държавата. Естествено, при едно условие и не за всички.

Банална история

Всъщност, чудеса няма, а историята с лотарията като цяло е доста банална. Не само защото силно напомня случката с КТБ, а главно заради типичното за нашата действителност лицемерие, при което официално прокламираната политика (в случая - защита на народа от масово поразяващата зараза на хазарта) се разминава със същинската цел и реалните резултати. Може да се спори каква е целта (според някои, става дума за отнемане на бизнес от един и връчването му на друг под прикритието на държавата), но е сигурно, че освен смяната в собствеността, на практика всичко ще си продължи постарому. Включително с рекламата.

Както е известно, да се рекламира хазарт отдавна е забранено. Но и в този закон (както във всеки друг) предвидливо е оставена вратичка, наречена „съобщаване на резултати“. Благодарение на нея целокупното население бе денонощно зарибявано със заразяващи примери за щастието на печелившите. Именно обилната реклама (и като време, и като бюджети) прави цялата схема толкова печеливша. От друга страна тя е добре дошла за малкия, пренаселен и вечно изгладнял български медиен пазар. Преди две години законодателите отхвърлиха предложението за забрана на тази реклама. А сега не посмяха дори да обсъдят евентуалното ѝ ограничаване. Така зомбирането на публиката с илюзията за лесно забогатяване ще продължи безпрепятствено както досега.

Новаторски замисъл

Ще има обаче някои разлики. Първата е, че заедно със самата лотария в ръцете на държавата (или на онези, които са я овладели в момента) ще преминат и огромните рекламни бюджети, чието разпределяне представлява мощен инструмент за контрол върху медиите на принципа „който слушка - папка“.

Има и още една разлика от досегашното положение, която прави замисъла още по-дълбок и донякъде новаторски. За да разберем каква е тя, трябва да се върнем към теорията и практиката на медийното финансиране по света и у нас.

В класическия си вид медийният бизнес се издържа, като под формата на рекламно време или място продава на рекламодателите (вниманието, интереса, доверието на) своята аудитория. Колкото по-качествен е медийният продукт, който предлагаш, толкова по-голяма и предана е аудиторията ти. И съответно - рекламодателите и приходите от тях са повече, инвестициите се връщат, печалбите са по-големи.

Българските медийни модели

За съжаление при нас този класически медиен бизнес-модел така и не се закрепи трайно. По различни причини той бързо и лесно бе „пробит“. Хронологически първият пробив настъпи, когато някои започнаха да продават „на парче" така наречената си редакционна политика. И се появиха например вестници, чието съдържание от горе до долу бе платено (за което публиката, естествено, не беше уведомена), така че накрая единствената истинска и честна информация в тях бе датата.

После от продажби „на парче“ се премина към „пакетни“ сделки. На този пазар мощно навлезе властта - чрез разнообразни форми на пряко или косвено захранване срещу „информационно обслужване“, откровена или прикрита пропаганда. На по-късен етап тази търговия започна да се финансира чрез комуникационните бюджети на различните европейски програми и проекти - по модела „с чужда пита помен прави“.

Паралелно се появи и разви до огромни размери медийният модел на, да го наречем условно, втория бизнес. При него „медията“ (понятие, което всъщност вече е напълно неприложимо към този тип предприятия) не се издържа от своята дейност, а от собствениците си. Те пък компенсират направените за нея разходи, като я използват за търговия с влияние в подкрепа на същинските си бизнеси: ако например очакваш от властта да ти даде някакви привилегии и поръчки, да ти разреши сделки или да си затвори очите за прегрешенията ти. С годините голяма част от т.нар. медии в България преминаха в тази категория. Последната разновидност на този модел е властта да ти тропоса „медия“ (както прави с футболните клубове). Примерно: Искаш телеком, пристанище, електро-разпределително дружество или каквото и да било друго? Може. Но заедно с него ще вземеш и една телевизия, която ще ни служи.

Връх на "хранителната верига"

Както се вижда, българските медийни модели се развиха (или по-скоро - деградираха) буйно. Но всички изредени дотук страдат от един недостатък - свързани са с някакви, по-големи или по-малки, разходи.

Новата ситуация с държавния монопол върху лотарията и нейните огромни рекламни бюджети предоставя революционно решение на този проблем. Оттук нататък онези, които дирижират медийния хор, не само ще придобият още по-пълен, директен и здрав контрол върху репертоара и изпълненията му, но и ще си спестят маса разходи. Защото тези разходи ще бъдат поети от публиката - купувайки си лотарийни талончета, тя фактически ще си плаща, за да бъде манипулирана, баламосвана и лъгана. Така кръгът се затваря, а „хранителната верига“ на така наречените български медии достига своя връх.

*****

Вижте и това видео: