Отделни автобуси - или отделни държави?
22 май 2015Коментар на Торстен Тайхман
Израелският премиер Бенямин Нетаняху е човек на статуквото. Той поддържа една ситуация, която в продължение на десетилетия мълчаливо се толерира от международната общност, а и не застрашава неговата власт. Ето защо Нетаняху гледа да прави колкото е възможно по-малко промени. Тоест - той се намеси в плановете да бъдат въведени отделни автобусни линии за израелците и палестинците не поради лично убеждение, а просто защото нямаше друг избор.
Премиерът е наясно, че ще бъде прекрачена една много дебела червена линия, ако Министерството на отбраната наистина забрани на палестинците, работещи в Израел, на път към дома си да ползват същите автобуси, в които се возят и еврейските заселници. Нищо, че министърът на отбраната Яалон аргументира предложението със съображения за сигурност, а неговото министерство твърди, че палестинците трябвало да се контролират и втори път, на връщане към дома. В крайна сметка предложението, което ще се запомни, гласи: в окупираните територии Израел въвежда отделни автобуси за израелци и за палестинци.
На този фон дори Нетаняху едва ли ще може повече да прикрива всекидневната окупационна действителност. Ето защо от неговия кабинет съобщиха, че премиерът смята предложението за неприемливо и замразява пилотния проект. Но защо едва сега?
Лобито на заселниците в Израел отдавна настоява за отделни автобуси. Депутатът Моти Йогев например твърди, че пътуването в общи автобуси драстично и едностранно влошава „качеството на живот” на заселниците. От ноември миналата година заселниците вече имат и много силен политически съюзник: министъра на отбраната Яалон. Именно той каза преди половин година, че идеята за отделните автобуси трябва да се осъществи. Мигар премиерът Нетаняху едва сега е осъзнал колко неприемливи са неговите планове? И още един въпрос: ако Нетаняху наистина е толкова възмутен от идеята на заселниците и на Яалон, защото тогава само я замразява, а не я отхвърли окончателно?
Дилемата на Нетаняху
Навярно защото неговата привързаност към статуквото го вкарва в сериозна дилема. Нетаняху не иска палестинска държава редом с израелската. Той следва идеологията на баща си, според която цялата земя принадлежи на израелския народ - като негова родина. Но в същото време Нетаняху не иска и другото: израелците и палестинците да живеят в една обща държава. Тогава какво остава? Постепенното отделяне от палестинците, но без да им се правят някакви отстъпки.
Примери за това има и в момента колкото щеш: антитерористичното заграждение или пък бетонната стена, която се издига на много места по границата към Западния бряг на река Йордан. Всички тези заграждения имат за цел да спират палестинските атентатори-самоубийци, тръгнали на злокобна мисия към Израел. Но оградите и стените са вдигнати главно на палестинска земя. А това поражда някои въпроси. Дали това не е начин палестинците да бъдат лишавани от все повече земи и да бъдат затваряни зад бетонни огради, за да бъде по-комфортно на заселниците?
Всички, които мислят, че конфликтът в Близкия изток може да бъде решен по този начин – без никакви политически компромиси – със сигурност ще харесат и идеята за разделените автобуси. А Нетаняху ще се освободи от воденичния камък на този проблем едва тогава, когато най-после посмее да взима истински решения. Международната общност е длъжна при всеки удобен случай да му го припомня.