Отровно, кафяво, морбидно: медиите-бухалки в България
29 април 2020
Анализ на Петър Чолаков:
Медиите-бухалки са мрачен симптом за състоянието на журналистиката в България. Този, който дръзне дори да спомене в публичното пространство в негативен контекст благодетелите им, незабавно попада под тяхната канонада. Побойниците с перо в ръката са крещящото доказателство, че срамното 111-о място по свобода на словото е повече от заслужено.
Наскоро жертва на „бухалките” стана журналистката Венелина Попова, дългогодишна кореспондентка на БНР, която написа статията "Кой дарява от името на Пеевски". Заради това, че си е позволила да изложи факти, които поставят под съмнение почтеността на въпросния депутат от ДПС и медиен магнат, тя бе подложена на тормоз в "Телеграф", "Монитор" и "Политика".
Публичен линч и превъзпитание
"Системата" е отработена. Личните нападки, скалъпените обвинения трябва да всеят страх в душата на мишената; да я смутят, объркат и травмират; да унищожат репутацията ѝ. Освен наказанието – публичен линч, те изглежда трябва да имат също "превъзпитаваща" функция. Мисията им е изначално да обезкуражат всеки опит да се задават неудобни въпроси. Посланието: нито гък повече!
Техниките, използвани от тези медии, не се различават особено от репертоара на училищния побойник, който гради "самочувствие” и доказва "мъжество”, нападайки жертвите си. Тук обаче нападателите най-често са анонимни. А и повечето побойници от училищния двор вероятно биха се погнусили от лакейската апологетика, която неназованите автори вплитат в същите статии по адрес на техните меценати и "правоверните" политически "дейци".
Мишените на отмъстителната "публицистика" по всяка вероятност ще продължат да се увеличават. Защото никой и нищо не ги спира.
Преди няколко години, след мое интервю за "Хоризонт", в което стана дума за Делян Пеевски, журналистката от БНР Силвия Великова ми изпрати статия в една от неговите медии, в която двамата бяхме обект на "особено внимание". Трябва да се гордеем, реагирах с усмивка тогава.
Това е философията ми и до днес. Гледам на такива атаки като на комплимент, признание. (Впрочем, напоследък пак станах "герой" на подобни публикации - в отговор на моя статия, посветена на главния прокурор Иван Гешев, в която г-н Пеевски е споменат само в едно изречение).
Отровно-кафяв, морбиден медиен пейзаж
Давам си сметка, че не всички разсъждават като мен. Да не забравяме за семействата, за приятелите, за близките, за колегите... Какво казват, когато им попаднат статиите-хули, с твоето име на прицел в тях? Как се чувстват? Колко остават с теб? Колко от тези, които се отдръпват, са погнусени?
Стилът на побойниците с перо е само част от отровно-кафявия, морбиден медиен пейзаж в България.
Има по-страшно, което не съм преживял: да те уволнят, да останеш без работа. А могат и да те заплашат с физическа саморазправа или направо да те пребият. Да те прегазят, премажат.
Добре е, че прокуратурата залови извършителите на нападението срещу журналиста Слави Ангелов; по-важното е да стигне до поръчителите. Подобни нападения срещу журналисти през последните 30 години има безброй. Колко от тези престъпления са разкрити?
Безсилни ли сме?
Прокуратурата и парламентарните комисии демонстрират удобно безсилие срещу цензурата в медиите. Тези, например, които поръчаха Силвия Великова да бъде свалена от ефир останаха в сянка, размина им се.
Пред упражняващите журналистическа професия в България, пред коментаторите, а и пред политолозите и социолозите пътищата като че ли са само два: среща с бухалките или прясно попълнение в хора на "мисирките". Докога?