Отчаяната България

Избликът на народния гняв в България, който принуди дясно-центристкото правителство на премиера Борисов да подаде оставка, много силно напомня за сходни протести в Румъния отпреди една година, пише Рудолф Херман, който припомня за падането на либералнодемократичните правителства на Емил Бок и Михай Ръзван Унгуряну. И в двата случая недоволството на народа беше насочено срещу строгата фискална политика на правителствата, които се опитваха чрез програма за икономии да спестят на страната си повторението на "гръцката трагедия".

Според оценките на западните коментатори, правителствата в България и Румъния бяха постигнали доста положителни неща. Те се съобразяваха с реалностите на кризата, а не със собствените си желания. България беше в по-неизгодна позиция от Румъния, тъй като валутата й е обвързана с еврото и страната не разполага с инструменти за девалвация. Въпреки това, под ръководството на строгия си финансов министър Дянков, София премина през кризата без чужда помощ, четем публикацията на "Нойе Цюрхер Цайтунг".

Само икономиите ли са виновни?

Управляващите политици в България и Румъния естествено не са очаквали, че строгата политика на икономии ще предизвика въодушевление сред избирателите. Те обаче разчитаха, че сплашващият гръцки пример ше породи у хората, ако не друго, поне разбиране за нуждата от реалистично икономическо поведение, с чиято помощ да се създаде здрав фундамент за страната, от който евентуално да извлекат дивиденти на следващите избори.

Но кризисната политика за икономии не беше единственото, което препъна правителствата в София и Букурещ. И други държави на Централна и Източна Европа се принудени да правят икономии и ги правят, но без да се стига до подобни радикални демонстрации на недоволство и политически земетресения. Най-фрапиращият пример за стоически кризисен мениджмънт са балтийските държави. Те бяха много по-силно засегнати от икономическата криза, отколкото Югоизточна Европа. Междувременно обаче рейтинговата агенция Фич твърди, че те се възстановяват с по-бързо темпо, отколкото редица други държави.

За разлика от централноевропейските страни като Словакия и Полша, както и от балтийските републики, България и Румъния пропиляха прекалено много време след демократичните промени. И точно това оказа своето фатално въздействие след избухването на кризата през 2008 година. И в двете страни промяната на системата се извърши по крайно неясен начин. В България и Румъния не изкристализираха демократични сили, които с ясна реформаторска концепция да начертаят нов икономически и политически път. Вместо това апаратчици от второ поколение на бившата държавна партия доминираха политическия ландшафт. Ролята, която играеха - на "пречистени социалисти" или на "либерали", не беше от особено значение.

Нужни са ясни цели

Преди промяната и в двете страни всъщност нямаше изявени дисидентски групировки, върху чиято идейна основа да се изгради демократичният лагер. Чехословакия имаше своята "Харта 77", Полша - синдиката "Солидарност", а в балтийските държави възникнаха силни движения за държавна самостоятелност още далеч преди разпадането на Съветския съюз. В Литва например от самото начало съществува надпартиен консенсус за посоката на развитие: страната искаше да се измъкне от сферата на руското влияние, да се подслони под военния чадър на НАТО и да влезе в икономическия пристан на ЕС. Необходимите за целта реформи, макар че бяха много болезнени, бяха провеждани последователно, независимо от това кое правителство е на власт.

Целта беше ясна и населението беше готово да я преследва. Подобна ясна политическа линия отсъства както в България, така и в Румъния. Различно оцветените посткомунистически елити в двете страни бяха заети единствено с това да пазят собствения си периметър и да защитават старите си привилегии. Сериозни реформи или не бяха провеждани изобщо, или затънаха в пясъка на сложните политически борби за власт. Постоянните правителствени смени /в България те бяха седем през периода между 1990-1997/ и боричканията между отделните политически крила задушиха още в зародиш всички елементи на политическа последователност в процеса на трансформацията.

Историческото бреме

И двете страни попаднаха в дяволски кръговрат. След всяко разочарование избирателите търсеха нов "месия", който да измъкне страната от блатото. И ако нямаше такъв, на власт отново идваха бившите апаратчици, представящи се вече за социалдемократи. Така пропастта между политическата каста и "обикновения народ" в Югоизточна Европа стана извънредно голяма. Британският историк Тим Галахър пише, че властниците в Румъния, без значение дали са свои или чужди, винаги са третирали румънците като поданици.

В България ситуацията е аналогична, защото историчесикят опит от османското владичество и комунистическият тоталитаризъм са сравними с тези в Румъния, пише Рудолф Херман. Страните от Източна Европа, които постигнаха консенсус за политическата посока на развитие, разполагаха през 90-те години на миналия век с относително дълго време да създадат фундамента на това развитие и да се стабилизират. А многото дефицити в България и Румъния образуваха опасна смесица. След почти две десетилетия постоянни обществени промени и икономическа несигурност, населението нямаше повече готовност за драстични икономии, както в другите страни в началото на промените. Хората в България и Румъния искаха най-сетне да получат и своето парче от баницата.

Разочарованията

Но това, което беше останало от нея, както саркастично писа един български социолог, беше изядено с избухването на кризата през 2008 година. Големите парчета бяха заграбени от една олигархия в сферата на политиката и икономиката, която контролираше администрацията и управляваше държавата като магазин на самообслужване. Повтарящите се разочарования разбиха всички илюзии на обществото, че избраните политици биха могли да се интересуват от нещо друго освен от собственото си обогатяване и опазването на властта.

Днешните призиви за създаването на някаква абсолютно нова система в България, за която никой няма конкретна представа, е израз на масовата фрустрация, пише Рудолф Херман. Протакането на реформите и разграбването на държавата от олигархията осуети и възникването на средна прослойка, която можеше да предложи положителни перспективи. Бедността в България и Румъния е значително по-широко разпространена, отколкото в други средно- и източноевропейски страни. Пропастта между заможни и бедняци е по-дълбока, отколкото другаде. Затова и обществената подкрепа за реформите е по-малка.

Изоставането на демократичните промени по време на присъединяването към ЕС и наложилата се необходимост Брюксел да контролира напредъка на двете страни събудиха и широко разпространен скептицизъм относно ползата от европейската интеграция, както и чувство за неравнопоставеност. Анкета на Евробарометър наскоро показа, че процентът на гражданите в България и Румъния, които имат положително отношение към ЕС, е значително по-нисък в сравнение с Полша или Естония.

Всъщност проблемите на трансформацията в страните от Източните Балкани не се различават коренно от тези в останалата част на Източна Европа. Там обаче отрицателните явления се проявяваха на порции, което правеше борбата срещу тях по-лесна и повишаваше шансовете за успех. А в България и Румъния прекалено много неща се струпаха наведнъж.

АГ, ДПА, НЦЦ, РХ, К. Цанев, Редактор: Б. Узунова