Памет ли? За какво ни е ?

Пред паметната плоча за жертвите на комунизма до НДК председателката на парламента Цецка Цачева говори обстойно за събитията в Либия и за предизборните харчлъци на МВР и ГЕРБ. Е, в крайна сметка все пак отбеляза, че мъката на близките и наследниците на жертвите на тоталитарните режими сега нямало кой да утеши, обаче „в утрешния ден обществото ни има нужда да гради и противопоставянето би било пагубно”.

Забележителното прозрение на високопоставената представителка на ГЕРБ е характерно за отношението на мнозина представители на сегашния политически елит към все още непроучената и ненаписана най-нова история на страната, към нейното тоталитарно минало и към ненаказаните престъпления на комунистическата власт.

Дефицит на национална памет

И ако поводът за конкретното възпоменание не беше с европейски лиценз, че и благословен с парламентарно решение в София, едва ли някой въобще щеше да се появи пред миниатюрното параклисче до монументалния НДК. Освен може би неколцината останали сред живите репресирани и близки на убитите.

В края на 2009-та под заглавие „България се лута 20 години из пустинята” вестниците „Ню Йорк таймс” и  „Интернешънъл хералд трибюн” публикуваха статия на Матю Брунвасер, в която авторът търси отговор на въпроса за двойнственото отношение на българите към демокрацията и отбелязва: „България е единствената страна от бившия Варшавски договор без институт за националната памет, който да извади историческите подробности на комунистическото минало, когато според историците хиляди са били тикнати в затворите и избити”.

Сега, пред плочите с имената на избитите от тоталитарната власт българи, отново беше спомената необходимостта от подобен институт. Но когато властта се е фиксирала единствено и само върху строежа на магистрали, а мнозинството български европейци едва оцеляват на границата на мизерията, призиви за прочит на миналото и за разследване на престъпления с десетилетна давност, звучат по-скоро като популистки фантасмагории, отколкото като  реална обществена необходимост.

Нищо, че във всички други бивши комунистически държави отдавна бяха създадени подобни институти с държавни бюджет, в които работят необременени от миналото млади изследователи. А и кой в България днес се е загрижил обречените на демографско изчезване следващи поколения да научават за престъпленията на комунизма и неговите жертви? Вече почти никой.

Закъснели жестове

Всъщност, единици може би все още има. В началото на годината по предложение на двама бивши президенти - Жельо Желев и Петър Стоянов - 1 февруари беше обявен за Ден на национална памет за жертвите на комунистическия режим. В края на миналата година след упорит натиск на десницата Народното събрание прие поправки в Закона за политическата и гражданска реабилитация - с 20-годишно закъснение.

В тях, за разлика от позицията на предишния парламент, избитите без съд и присъда в първите три дни от съветската окупация през септември 1944г. бяха признати за жертви и имената им бяха изчистени от позора. В края на 2009-та, в еуфорията около 20-годишнината от рухването на Берлинската стена, неколцина софийски общинари от десницата инициираха конкурс за паметник на жертвите на комунистическите режими по света, който да бъде изграден в градинката пред храма „Св.Седмочисленици”.

Естествено проектът почти веднага попадна в архив и едва ли някой ще си припомни за него в обозримо бъдеще. Така, както на сегашните депутати едва ли ще им хрумне да отменят като незаконни всички решения на 68-те зловещи състава на т.нар. Народен съд, причинили тежки страдания на хиляди български семейства в края на 40-те години.

Гузната съвест на миналото

С фантастиката граничи и очакването, че въпросът за престъпленията на комунизма ще изплува в дебатите около предстоящите президентски и местни избори. А би следвало, най-малкото защото наистина „гузната съвест, произтичаща от комунистическото минало е тежко бреме за бъдещето на Европа и за нашите деца”, както е записано в приетата през 2008 година „Пражка декларация за европейската съвест и комунизма”.

Но кой ли днес в България препрочита пражки декларации или безсмислено ровичка в заблатената си тоталитарна история? Никой, естествено, защото всички са обсебени единствено от химерата за няколкото магистрали и доходоносния бизнес, свързан с тях. Или както обобщава парламентарната председателка от ГЕРБ „обществото ни има нужда да гради”. Което, всъщност и прави, де.