Патос, българи, бунт и свобода
15 март 2013В България прогромоля още един бунт на глада. Още даже се носи из въздуха неговият громол.
Много ми е неприятно, че винаги, когато започна да пиша поетично и с патос, трябва да дописвам разни уговорки и да дообяснявам и да доуточнявам. Защото в патетично казаните неща най-често има предимно фалш и глупост. Хубави са, важни са, но не са верни.
Ура, свобода, патрия о муерте, Българио за тебе те умряха, свобода братство равенство и тям подобни щуротии… Думи, изречени с много енергия (да не споменавам и обезсмислената сричка Дух), но някак си звучащи наистина несериозно за един умен човек, който разбира…
"Гладен бунт" - израз, пълен с газ и демагогия
И така – жалко за патоса ми в началото, но словосъчетанието "гладен бунт" не е нищо повече от един поетичен израз. Пълен с газ и демагогия до немай къде.
Няма да се впускам в обяснения, тъй че ето накратко: в Бангладеш живеят над сто и четирисет милиона души на територия почти колкото българската. Климатът е ужасяващ. Доходите на глава от населението са потресаващо по-малки от тези на българите. Там сигурно трябва да има гладни бунтове, но някакси отдавна не съм чувал за такива. Така че оставям това "гладен бунт" да си виси в началото на моя текст. Нелепо да си виси и да придава тъп демагогски патос. И нека виси също като въпрос и като провокация към читателите. Искам всеки, който чете, да си помисли за тоя израз "гладен бунт", отнесен към България. Както и за Бангладеш, Етиопия, Сомалия, Судан, дизентерията, детската смъртност 200 на 1000 (в България е 9 на 1000), проказата, мусоните, вземащи хиляди жертви… Също нека си помисли и за гнусната надменност в израза: Е, все пак ние живеем в "бяла държава".
Но както и да е – в България имаше отново бунт. И в него участваха наистина недоволни хора. Мрак и ярост имаше в тях. Безизходица. И тя стана прекалено явна, когато хитрият Бойко напусна сцената и изведнъж протестът заприлича на замахване с нож към завеса, зад която няма никой. И замахващата ръка няма в какво да се спре. И замахващият извиква "Опалааа", и полита по инерция напред, и се търкаля смешно и унизително, и никой не е убит. Безсмислено търкаляне.
Тук се сетих за една картина, която е нещо като десетия километричен камък от житейския ми път, т.е. много важен километричен камък. "Свободата води народа на барикадите" на Йожен Дьолакроа. Гледам я от дете. Като юноша – с трепет заради голите гърди на Свободата. Като млад човек я гледах с бумтящо сърце, защото се идентифицирах с брадатия млад мъж с цилиндъра от първата редица. Революционер. Сега я гледам и с малко суха тъга. Защото вече мога, лишен от предишната си страст, да забележа и куп детайли извън главните две-три фигури, които са толкова пълни с устрем и патос.
Свободата - мръсна и гола
На първо място виждам колко е мръсно. Около тая размъкната и гола Свобода. Младият човек си пийва и ръмжи и хормоните му бушуват. И той без никакви резерви приема Свободата, ако ще да е мърлява и да понамирисва. Улицата и хората около Свободата и синьото опушено небе също са мръсни. Полуголи и докарани до изстъпление. А ето и най-ужасния детайл: не малко от персонажите в тая картина са… мъртви. По земята има мъртви и умиращи хора. Парцали и кръв, лигав от кръвта паваж и влажни, смрадливи, натрошени стари стобори. Барикади.
Аз може да не обичам страстно хората, но ги обичам именно безстрастно. И не искам да умират полуголи и докарани до изстъпление – по улиците. Затова не бях на гладния бунт. И затова затварям страницата с картината на Дьолакроа с малко лошо чувство. А когато прочитам случайно, че революцията в Париж от 1830, за която е нарисувана картината "Свободата води народа на барикадите", е довела на власт "Гражданина-крал" Луи-Филип, а той от своя страна е баща на майката на първия български цар след Освобождението, Фердинанд, аз прихвам в гръмогласен смях. Малък, смешен, глупав човешки свят. Ом.
Автор: К. Терзийски; Редактор: А. Андреев