Повече честност, а не повече интеграция!

"Всяка криза е шанс!" и "Още бащите на европейското единение смятаха, че кризите тласкат напред развитието на Европа". С подобни лозунги се утешават сега европейските елити. Съществува и неясната надежда, че с комбинация от британски прагматизъм и брюкселски трикове ще може да бъде предотвратено излизането на британците от Общността. В крайна сметка и французите, и холандците, и ирландците гласуваха на референдуми против Лисабонския договор, но и до днес са членове на ЕС.

Непродуктивна криза

Това обаче се илюзии. Страховете, че примерът на Великобритания може да бъде последван от Германия, Холандия или други държави в Общността са изкуствено раздухвани. В нито една от тях няма сериозни искания за излизане от ЕС. Също толкова неоправдана е надеждата, че тази криза ще стимулира единството на Европа. Не е вярно и това, че всички европейци, с изключение на опърничавите британци, горели от желание да задълбочат сътрудничеството в ЕС. Датските, холандските и шведските правителства дълго време бяха доволни, че Лондон винаги дърпа аварийната спирачка пред по-нататъшната европейска интеграция. Евроскептицизмът в тези страни не е толкова силно вкоренен, както във Великобритания, но всички те биха са съпротивлявали срещу задълбочаването на интеграцията, според френско-германските планове.

На всичкото отгоре такива планове изобщо не съществуват. Берлин и Париж говорят за задълбочаване на "политическия съюз", но имат предвид съвършено различни неща. Германия действително би била готова да откаже от още малко суверенитет в полза на Европа, но не и Франция. Всъщност изразът „отказ от суверенитет” е напълно подвеждащ, защото никоя страна-членка на ЕС досега не се е отказвала от свой суверенитет. Държавните и правителствени ръководители трябва да си извадят поуката, че европейските граждани просто не са готови за повече интеграция, и че интеграцията в ЕС трябва да се развива по-бавно. Противоположната теза също има своите поддръжници. Заклетият федералист Ги Ферховстат веднага след британския референдум призова за създаването на нов конституционен конвент, който да проправи път за създаването на един по-тесен съюз. Но всичко това доста намирисваше на фанатизъм.

От какво има нужда ЕС сега?

ЕС трябва да си спомни своите цели и да внесе повече прозрачност по отношение на реалните си намерения. На базата на множество малки, но несъгласувана стъпки, ЕС се оказа с обща валута и общи външни граници. Поради това, че постоянно отказваше да подплати тези решения с необходимите финансови и практически действия, както еврозоната, така и Шенгенското пространство днес не функционират правилно.

Не стига това, ами много национални правителства започнаха доста цинична игра, осуетявайки намеренията на Европейската комисия за правилното функциониране на еврото и свободното придвижване. А когато нещата наистина тръгнаха на зле, започнаха да обвиняват Брюксел за провалите. Дебатът за "повече", или "по-малко" Европа не бива да се води абстрактно. Европейците трябва да направят равносметка на онова, което са постигнали.Трябва открито да обсъдят дали са готови да "ремонтират" лошо замисления валутен съюз и общата гранична система.

Не може да има непрекъснат възход

Брекситът разчупи табуто, че Европа трябва да полага все нови и нови усилия за задълбочаването на интеграцията. Няма нищо нередно в това, че според някои страни-членки, интеграцията е отишла твърде надалеч. Проблематични са само онези решения, които са били взети въз основа на грешни предпоставки и на неверни обещания. Жалкият дебат в навечерието на референдума за Брексит показа какво се случва, когато политическата класа капитулира пред един печат, който систематично изкривява теми от екзистенциално значение. Или когато на популисти като Найджъл Фараж е позволено да водят целия дебат. Така Фараж успя да превърне въпроса за членството в ЕС във въпрос за националната идентичност.

Дебат без съпротива

Никой не се сети да каже, че европейската интеграция сама по себе си ни най-малко не застрашава националния суверенитет, и че дори може да го издигне в световен мащаб. Никой не се осмели да оспори и други от лъжливите тези на поддръжниците на Брексит. Затова европейските политици не бива да се страхуват от обсъждането на съществените въпроси. Ако обаче продължат да задълбочават интеграцията без да приобщят към това и гражданите, само ще потвърдят широко разпространеното становище, че "елитите така и така не се вслушват в гласа на хората". А когато става дума за основните принципи на европейското единение, политиците трябва да говорят с кураж и убедителност, каквито не видяхме у Камерън или Джеръми Корбин. Защото популизмът и националната идентичност не побеждават автоматично. Нужно е привържениците на Европа да защитават своите позиции.

* Ян-Вернер Мюлер преподава политология в университета в Принстън. Книгата му "Какво е това популизъм" излиза през септември на книжния пазар.