Помните ли лозунга: "Българската нация - единна и неделима"?

България се е запътила към монокултурно общество. Така излиза от едно изказване на външния министър Даниел Митов преди няколко дни. В интервю за БиТиВи той каза, че ерата на мултикултурализма е приключила, че европейската цивилизация е атакувана и че “ние трябва да я защитим”.

Коментарът дойде на фона на атентатите в Брюксел, последвани от сигнали за възможна терористична атака в София. Според Митов, толерантността е тази, която е създала гетата в Западна Европа. Цялото изказване на външния министър беше базирано на априорна аналогия между бежанските потоци и тероризма.

Що е то мултикултурализъм?

Най-кратката политическа дефиниция на това понятие съдържа в себе си съгласието, че в рамките на една държава (може да) съществува повече от една културна традиция. И че тази множественост е често пъти обусловена от наличието на различни етнически и религиозни групи. В Европейския съюз културното разнообразие е един от водещите принципи за развитие на общността.

Ако външният министър смята тази ера за приключена, нека видим как би изглеждало онова, което би заело нейното място. Монокултурализмът е среда, в която не е допустима култура, различна от доминиращата, и която е заета от етнически хомогенно общество. Нещо като цяла държава, засята само с пшеница. Или само с овес. И където всяка друга растителна култура би била изпепелена в името на просперитета на основния сорт.

В политическата история има един убедителен пример за това докъде може да стигне идеята за монокултурност или хомогенност – до нацистка Германия. Но този пример съвсем не е единствен. По ирония на съдбата Митов обяви мултикултурализма за приключил точно в деня, в който в Хага беше произнесена присъдата на босненския сръбски лидер Радован Караджич. Човек, който в триетническата Босна, изградена от сто процента смесени райони, пожела да обособи “чист сръбски” район. И успя - депортира различните, остави без дом два милиона души, причини смъртта на други 100 хиляди. Осъдиха го на 40 години затвор, включително за геноцид.

Българският принос

Има и български пример за подобни стремежи - от времето на Тодор Живков. През 1984 г. близо 10 процента от населението на страната, българските турци, бяха обявени за етнически българи, подложени на ислямизация в миналото. И за да може да бъде утвърдена тази “укривана” със столетия етническа хомогенност, от ежедневието бяха извадени всички белези, външни на доминиращата култура – небългарският език, ненационалното облекло, нехристиянската религия и нетрадиционните обичаи. Феноменът бе сравнен от пропагандата с “възраждане”, а лозунгите го издигнаха до възхвала на “българската нация – единна и неделима”.

Външният министър надали може да бъде приравняван на инициаторите на онези политики, разбира се. Но казаното от него не е никак далеч от политиките, довели до тези начинания, особено от етапа на ранната им реализация. Монокултурализмът може и да е примамливо обещание за много слушатели на тези послания, но само докато не е напомнена практическата му реализация в други времена.

В последните години българската публична среда бележи ръст на националистическото и расистко говорене, и то сред кръгове, от които се очаква точно обратното поведение. На първо място това е управлението на страната. Именно министър сравни ромите със скотове. Един депутат пък определи жените от ромски произход като улични кучки, а друг депутат обяви бежанците за канибали.

Поведението на медиите

Медиите, които безкритично поднасят подобни мнения като експертни, са другата част от проблема. Както и медиите, които са склонни да виждат проблем в тези изказвания само при положение, че те принадлежат на политици, “несимпатични” по условие. Например в случая с изказването на Митов – нямаше и да разберем за него от пресата на демократичния спектър, ако ДПС не беше решило да внася вот на недоверие към правителството по повод на точно тези думи.