Поне вече знаем кой кой е

Коментар от Ясен Бояджиев:

„Нали ви казвах”, повтарят днес онези, които от самото начало на днешното управление твърдяха, че от него не може да се очаква нищо добро. И че, по-специално, дълбоката съдебна реформа е невъзможна. Оказаха се прави. Което, разбира се, не е кой знае каква изненада и за онези, които хранеха някаква малка надежда за промяна или твърдяха, че поне трябва да се опита. Днес и едните, и другите са отново обединени в здравата прегръдка на отвращението и чувството за безсилие. Но може би тази година не мина съвсем напразно?

Кой управлява

На първо място станалото хвърли толкова обилна светлина върху механизмите и движещите сили на българския политически терен, че те няма как да не станат още по-ясни за още повече хора.

Тези хора получиха, например, нова прекрасна възможност да забележат, че в по-голямата си част избраните от тях лица и партии се ръководят не от заявяваните публично политически позиции, а от скрити интереси. Както и че България се управлява не от избраните от тях институции, а от интересите на превзелия тези институции политико-икономически олигархичен кръг.

Тези интереси са по-силни от всякакви идеологически различия и дори от партийния инстинкт за самосъхранение. Те са в състояние (в далеч по-голяма степен от обществения интерес) да обединят почти всички партии в българския парламент. И да накарат 90 процента от депутатите, като по команда и без капчица срам, да се отметнат от собствените си подписи и да провалят съдебната реформа още в самото ѝ начало.

Кой кой е

Това гласуване направи още по-ясно за още повече хора „кой кой е” и „за какво се бори” в българската политика. За „малките” играчи, клонирани периодично, за да крепят статуквото, ще е все по-трудно да прикриват предназначението си. За най-голямата опозиционна партия, която уж беше против всякаква промяна в конституцията, но точно в ключовия момент гласува „за” основния текст, обезсмислящ реформата, ще е още по-трудно да доказва смисъла от съществуването си.

Рано или късно обаче последиците от това саморазобличаване ще са най-драматични за най-голямата управляваща партия. Защото, без да си дава сметка за това, тя бе изправена пред може би най-важния избор в досегашното си съществуване. Обръщайки се с лекота срещу собствените си коалиционни партньори и собствените си подписи, тя недвусмислено застана на страната на статуквото. За мнозина това не е новина. Но сега още повече хора ще забележат какво стърчи изпод маската на тази реформаторска, европейска, дясно-центристка партия.

Реформаторският блок - единствената политическа сила, останала (общо взето) последователна в подкрепата си за съдебната реформа - сега също е изправена пред съдбовен избор. Преди година РБ спечели доверие със заявката, че ще се изправи срещу мафиотския модел, завладял държавата. Още тогава някои се съмняваха в искреността на тази заявка и твърдяха, че няма как да промениш модела като се коалираш с него. Днес това вече е съвсем ясно. Тъй че пред Блока, както и пред отделните му съставни части, вече има само два пътя: или оставане в управлението с последващо изчезване от политическата сцена, или напускане на управлението с огромен шанс за завръщане с много по-голямо обществено доверие. Вторият път, разбира се, е дълъг и мъчителен. Затова някои вече побързаха да се устремят по първия - краткото, но сладко пребиваване във властта. Каквото и да стане и остане от Реформаторския блок, то пак ще е полезно за болезненото, но оздравително проясняване, от което българският политически пейзаж има тъй остра нужда.

И още нещо

Това, разбира се, е слаба утеха на фона на поредната монолитна победа на статуквото. Но през тази година се случиха и хубави неща, които едва ли ще останат без последствия. Видя се например, че (макар и в малцинство) има политици, които държат на думата си.

Точно през тази година България имаше вероятно най-смисленият си министър за всичките 25 години на така наречения преход. Човек, съчетаващ висока компетентност и култура, толерантност и диалогичност, твърдост и последователност. При това излъчен не от бездънния резервоар на политическия кариеризъм, а от гражданското общество. В края на краищата той беше принуден да си отиде, но направеното от него ще остане. Той здраво разклати дървото на съдебната система, така че „гнилите ябълки” започнаха да капят и да се „топят” една друга. Оттук нататък имитациите на съдебна реформа вече няма как да минават незабелязани. Включително и заради все по-обединената общност на съдиите, които не се страхуват да протестират с лицата и имената си и да поставят диагнозата: „Мнозинството в парламента и управляващите политически партии ясно показаха с решението, че независима съдебна система не само не им е нужна, а дори е нежелана от мнозинството политици в България”.

От тази година България за първи път има председател на Върховния касационен съд, който противно на непробиваемата досега традиция на „замазване”, характерна за хората на подобни високи постове, не се притеснява да назове истината ясно и на висок глас: че „държавата и обществото ни бяха поставени под пълен олигархичен контрол”, че „българската олигархия си има държава”, че това е „добре действаща машина, която умело си служи със службите, медиите, икономиката, политиката и, разбира се, съдебната система” и че „усилията, положени през последните седмици за спъване на реформата, са напълно обясними, защото именно съдебната система е тази, която би могла да върне държавата на нейните граждани”.