“Продадени, поробени, принудени към секс – големият бизнес със стоката жена”

“Големият бизнес със стоката жена – може да звучи безобидно” - пише в предговора Леа Акерман, основателка на организацията “Солводи”, която се грижи за жени, попаднали в ръцете на търговци на хора и на сутеньори, жени, принудени да проституират, Леа Акерман, на която през 1998 година бе присъдено отличието “Жена на Европа”, продължава в предговора:

“Бизнесът определя нашето всекидневие в глобализирания свят, в който всичко се деградира до стока – дори и човекът. Обаче този бизнес не е безобиден. Напротив. Така наречената търговия с хора, от която са засегнати главно жени и деца, е престъпление, което се извършва насред нас, пред очите ни.
Но почти никой не му отдава внимание”.

В книгата трите авторки - Леа Акерман, социоложката Барбара Кьолгес и журналистката Инге Бел - представят хората, които организират и които печелят от “бизнеса със стоката жена”, като първо дават дума на жертвите. Така Инге Бел описва съдбата на едно невръстно момиче:

“Даниела е малко момиче, на 13-годишна възраст тя попадна във цикъла на търговията с хора. Нейният приятел имал приятели, които организираха тази търговия. Те търсели момичета, за да ги изпратят в Западна Европа. Една вечер не открили момичета и приятелят на Даниела я предложил. Тя не знаела за какво става, казали й че ще я отведат в София, при баща й. Качили я на кола и я закарали в гората, където я били и изнасилили. Заплашили я, че ако вика или иска да избяга, ще й счупят колената. И не й останало нишо друго да се примири. Превели я нелегално през няколко гарници, накрая през полско-германската. Там, през нощта я качили в лодка с още шест момичета от Източна Европа и я прехвърлили през реката, на отсрещния бряг чакал един бял микробус, с който момичетата били прекарани в Берлин. Там отново я изнасилили и я откарали във Франция, после в Белгия и накрая в Люксембург, където полицията я арестувала в рамките на хайка. Екстрадирали я в България, където прокуратурата я изпратила в средното професионално възпитателно училище в Подем /Плевенско. Там е като в затвор. Не я ресоциализират, няма шанса да размисли как да организира бъдещия си живот. Не, няма шансове. След полицейската хайка бе екстрадирана в България, където я третират като престъпничка”.

С книгата Вие, госпожо Бел, и другите две авторки, искате да събудите разбиране за жертвите и да допринесете за разобличаване на извършителите, на трафикантите и сутеньорите, но и на клиентите. За пръв път Вие отделяте особено внимание на тези, които ползват услугите на проституцията, на клиентите. Защо?

“Клиентите създават пазара на проституцията. Клиентите търсят проститутки, все по-млади, все повече момичета от Изтока. След падането на берлинската стена пристигнаха много млади жени и момичета от Източна Европа, докато преди това доминираха жени от Южна Америка или Азия. След 1990 година се предпочиташе “бялата плът”. Много важно е клиентите да бъдат информирани. Когато влизат в публичен дом, те не знаят, дали попадат на жени, които доброволно предлагат плътта си. Могат да попаднат на момичета и млади жени от Източна Европа, които са били принудени да проституират. Ето защо е важно вниманието да се насочи към клиентите, за да се узнае повече за мотивите им както и да бъдат по-добре информирани.”

В 36 страници от книгата “Продадени, поробени, принудени към секс – големият бизнес със стоката жена” Вие проследявате мотивите и поведението както и отговорността на клиентите, които в Германия според данни на “Хидра”- организацията на германските проститутки - наброяват 12 милиона души.

„Установено бе, че в Германия всекидневно един милион мъже имат контакт с проститутка, а това означава, че приблизително всеки трети мъж ползва всекидневно услугите на проститутка. Това е много. Всеки от нас познава клиент.”

А на клиентите трябва да е ясно, че има и момичета и жени, които са били отвлечени и са били принудени да проституират. Годишно – така се преценява – в Западна Европа идват 200 000 бели робини, от тях 30 000 в Германия. Важно е да се знаят тези факти – отбелязвате в книгата и апелирате да се вземат мерки срещу търговията с хора и принудителната проституция. Какво според Вас е най-необходимо:

“Обществото трбява да бъде информирано за търговията с хора. До днестя се счита за дребно опущение. Много от германците още мислят, че това не е проблем, че не е организирана престъпност, че се касае за жени от Източна Европа, които искат да печелят пари и после твърдят, че са били отвлечени. За щастие, през последните години този дяволски кръг в главите на хората вече се разкъсва. Както полицията и прокуратурата така и политиката се заеха сериозно с този проблем. От една страна като се провеждат полицейски акции и трафикатните се изправят пред съд. Но това далеч не е достатъчно. Защото когато тук, в Германия, бъдат открити жертви на търговията с хора, в повечето случаи те нямат никаква перспектива за бъдещето си: връщат ги в родината им, където попадат в същата криза, в която са се намирали преди отвличането им. Дори често ги сполетява
по-тежка съдба, защото трафикантите ги търсят отново, защото семейството им знае какво им се е случило, че са проституирали. А че са били принудени, за това се знае сравнително малко в родината им.”

Какво според Вас трябва да се предприеме, за да се помогне на момичета и жени, станали жертва на принудителна проституция?

“От една страна е необходимо тук, в Западна Европа, да се дадат шансове на тези жени и момичета, те да могат да получат професионално обучение, да посещават езикови курсове. Или ако искат да се завърнат у родината си, там да има реална перспектива за бъдещия им живот, там помощни организации да им помогнат да изучат професия, да видят, дали те могат да се завърнат в родното си село или родния град, дали там вече хората знаят къде са били и дали ще ги дискриминират. Важно е също в родината на тези жени и момичета да се организира разяснителна кампания. В България или в Румъния, където съм често, констатирам, че за търговията с хора и принудителната проституция се знае твърде малко. В градовете все пак има донякъде информация, но в селата не се знае почти нищо и се хранят все същите предразсъдъци от рода на “Е, жените, които вършат това, са си сами виновни, те знаят много добре какво им предстои”. И така – най-важните мерки са информация, разяснителна дейност и ресоциализация както и перспектива за бъдещето. Наред с полицейската и съдебната дейност това са главните възможности за борба с търговията с хора”.

Споменахте, че сте често в България? Как преценявате ситуарцията там?

“Ако съдя от моя личен опит, за съжаление трябва да кажа, че България информацията, разяснителната дейност все още е оскъдна. Това установих например в дома в Подем. В България има вече помощни организации, тако правителствената ИОМ и други неправителствени организации. В Подем, където се намират 80 момичета, станали жертва на принудителна проституция, не се вестява никоя от тези организации. Преди три години бе организиран уоркшоп за употребата на презервативи. Това бе похвално, но е недостатъчно. Ето защо правителствените и неправителствените организации би трябвало да вършат повече разяснителна дейност и да оказват повече конкретна помощ. Парите са налице, и от Европейския съюз. България – искам да изтъкна това като положителен резултат – отбеляза през последните години известен напредък, особено що се отнася до полицейските мерки. Страни като Молдова или Русия оспорват, че има търговия с хора, там полицията и прокуратурата твърдят, че такова нещо не съществува и затова не се предпримеат никакви контрамерки. Нито се осъждат извършителите, нито се помага на жертвите. И така България е отбелязала голяма крачка напред”. .