Проституцията не е съдба

26-годишната българка Ива Захариева ни потърси сама. Тя е едно от т. нар. бивши момичета от бранша. В момента иска само едно - да покаже на жените, които продължават да проституират, че има и друг начин на живот, различен от този, който водят в момента. С Ива Захариева разговаря Йорданка Йорданова:

Какво Ви накара да се свържете с българската редакция на Дойче Веле?

"Просто исках жените и момичетата със съдба като моята да чуят и да разберат, че няма нищо страшно да избягаш, че изход има..."

Каква е Вашата история?

"Моите родители не се интересуваха много от мен. Бях на 8 години, когато майка ми започна да ме оставя сама или при баща ми, който е алкохолик и ме пребиваше всеки ден. Тъй като никой не се интересуваше от мен, трябваше да започна като малка работа като сервитьорка."

На колко години започнахте работа?

"Работа съм започнала на 15 години - в дискотека. Оттам започна цялата история. Един ден си поръчах такси след работа, чаках в една странична уличка. Дойде някакъв мъж, удари ми два шамара, напъха ме в колата, откара ме в близка горичка и ми каза: „Ти ще работиш като проститутка в Холандия”. Аз му казах, че това няма да стане. Но при всяка една дума, с която аз отказвах, той ме удряше.

След това ме заведе в една хижа, където ме държа близо два месеца заключена. Непрекъснато ме биеха. Този мъж стоеше нон стоп с мен, никъде не са ме извеждали. Казаха ми, че чакаме паспорт, който да "удостоверява", че съм на 18, за да мога да мина границата. Един ден аз просто не издържах, обърнах се към един полицай и започнах да викам за помощ."

Къде беше този полицай?

"Те бяха пред блока. Момчето, което ме заключваше, каза, че излиза за пет-десет минути. В този момент аз надникнах на терасата и за мое щастие долу имаше двама полицаи, които си ремонтираха нещо по колите. Аз започнах да викам. Те естествено ме чуха и се качиха. Видяха ме и ме закараха в районното. Разпитаха ме, казаха ми, че сестра ми е пуснала молба за издирване. Не смеех да потърся помощ. Не знаех към кого точно да се обърна. Те ми казаха, че ако викна еди кой си полицай и той се окаже техен човек - най-много да ме пребият. Все пак аз бях много малка и ме беше страх. Не знаех кой е полицаят, който наистина би ме закрилял. След като ме разпитаха, в полицията ми казаха, че ще насрочат дата за делото и че дотогава трябва да се укривам. На въпроса ми къде да се скрия те ми казаха: „Ами, някъде, където искаш.” Отидох в Казанлък при мои близки и останах там, докато един ден въпросният човек дойде в къщата, където живеех. Аз не бях там, леля ми беше сама в къщата. Той й опрял пистолет и я попитал: „Къде е тя, къде е тя?” Ходил е на мястото, където тогава аз работех също като сервитьорка. Не знам откъде е научил адреса. Когато ме закараха в Германия за първи път, бяхме общо девет момичета. Не знаех дума немски. Това се случи в деня след рождения ми ден, 10-ти март. В Хановер имаха нает апартамент, закараха ни там и чакаха да ни направят фалшиви паспорти за работа."

Какво Ви бяха казали, защо се съгласихте да тръгнете?

"Ами доста бях притисната от нещата тук, тъй като нашите оправници само на думи знаят много. Тук в Сливен, а и не само в Сливен всеки първи е сутеньор, а всяка втора е проститутка. Лесно е да се попадне на хора, които са без закрила. Вече не знаех, мислех си, че като отида там ще имам възможност да потърся помощ. Тъй като помощ от българска страна не получих."

Колко време бяхте в Германия?

"4 месеца. Два месеца чаках паспорт, на третия месец дойде норвежкият ми паспорт - с друго име, с други данни, но с моята снимка. Радвам се, че поне там ни пускаха свободно да се разхождаме. Там имах доста приятни запознанства, например с германеца Патрик Щер. Той много ми помогна. Отиде и разговаря с хановерските полицаи, след което те ми обещаха, че ако им съдействам, ще ми дадат германски паспорт и ще мога да работя съвсем нормална работа и да остана да живея там.

Аз естествено се съгласих. На следващия ден ме закараха в град Пайне, където ме настаниха в къща за жени, за всякакви жени. Дадоха ми документи, обявиха ме за социално слаба. Всяка седмица ме викаха в Хановер за разпити. Внедрих се постепенно в различни български групи, живеещи там, и докладвах на полицията какво правят българските сутеньори."

Успяха ли да осъдят някой от сутеньорите, какви са Вашите наблюдения?

"Имаше заловени и осъдени сутеньори, но на мен не ми даваха конкретни отговори. Аз просто отивах и казвах къде живее, какво работи и колко момичета държи."

Не Ви ли беше страх?

"Не, не ме беше страх. Господин Шове от полицията ме увери, че имам пълна подкрепа и закрила от тяхна страна и аз я имах може би една година. След това отидох да ми подновят паспорта и ми казаха, че трябва да ме екстрадират. Започнах съвсем нов живот. Изпратиха ме тук в София, пак ме настаниха в агенция за закрила на жени. Престоях един месец, после си намерих работно място, изнесох се на квартира. При толкова много трудности никога не съм си представяла нещо по-добро."

Вярвате ли в доброто?

"Вярвам, разбира се. "Не" на насилието! Това е моята фраза."