Расисти и ксенофоби - това ли е Германия?
"По дяволите", изругах мислено и се смалих на чина си. Учителката по немски беше обявила, че ще чете „бисери” от последното контролно по немски. Още първото изречение, произнесено от нея, потвърди най-лошите ми опасения. „Бисерите” бяха от моето контролно. По онова време бях на 15 години и се намирах в Германия едва от шест месеца. Бях пристигнала като бежанец в страната, без да зная немски и естествено правех граматически грешки. Учителката по немски обаче не се поколеба да ме направи за смях, а съучениците ми се забавляваха страхотно. Бях се изчервила от срам и ми се искаше да потъна в земята. Едва когато се прибрах в къщи и изплаках болката пред баща ми, учител по професия, ми олекна малко. Но никога няма да забравя унижението от онзи ден.
И Клаузниц не може да бъде забравен
И бежанците в Клаузниц едва ли ще забравят деня на своето пристигане там /18.2/. Да се сравнява моето твърде безобидно преживяване с расистките изстъпления в Клаузниц вероятно изглежда малко неуместно.
Но и детето, което слезе от автобуса с бежанците плачейки, също няма да забрави този ден. Навсякъде то ще чува рева на тълпата и ще сънува тези хора. Поставете са за миг на мястото му! Какво бихте си помислили за новата си родина и бъдещите си съседи след подобен прием? Нима бихте ли искали да живеете с такива хора и да се интегрирате в тяхното общество?
Ако се надяваме и очакваме бежанците да се интегрират, ако искаме да ги спечелим като добри съседи, трябва непременно да направим всичко възможно, за да забравят случилото се в Клаузниц. Може би няма да ни се удаде изцяло, но поне трябва да опитаме.
Бежанците сега имат нужда от опитни психолози, които да излекуват невидимите им рани. Известно е, че травматичните преживявания на хората, избягали от войни и други ужасяващи събития, могат да предизвикат у тях крайни реакции, включително и опити за самоубийство.
Това не е народът!
Бежанците имат нужда от опитни педагози, които търпеливо да им разясняват ценностите на нашето общество и да ги научат на немски. Нужна е политика, която ги зачита и им дава право на глас за тяхното бъдеще.
Всеки човек е преживявал неприятни неща, които не забравя цял живот – както аз не забравям моето унижение в часа по немски. Аз обаче имах късмет, че имаше кой да ме утеши и успокои. Това ми даде сила да се изправя отново. Така и бежанците в Клаузниц имат нужда от помощ. Особено онези, които са дошли съвсем сами в Германия и не могат да очакват родителска утеха.
След случилото се в Клаузниц бежанците се нуждаят от хора, които да им докажат, че не всички в Германия са като онези от тълпата, която гръмогласно претендира: „Ние сме народът". Бежанците имат нужда от хора, които да се ангажират с каузата на новодошлите и я превърнат в своя лична кауза. Хора, които като Алберт Айнщайн знаят, че "светът е застрашен повече от онези, които търпят и поощряват злото, отколкото от самите злосторници".