Светлана Алексиевич: Безумието в Русия е тотално
6 февруари 2020
Нобеловата лауреатка за литература Светлана Алексиевич беше в Щутгарт за премиерата на операта "Борис", в която са използвани нейни текстове от книгата "Време секънд хенд. Краят на червения човек". В операта от Сергей Невски са използвани и други мотиви, най-вече от операта на Модест Мусоргски "Борис Годунов" по едноименното произведение на Александър Пушкин. Предлагаме с известни съкращения интервюто, което взе от нобелистката нашата колежка Анастасия Буцко. Главната му тема: как живеят днес хората от бившия СССР?
"Борис Годунов" от Пушкин завършва със знаменитото изречение "Народът мълчи". Финалът на операта от Мусоргски показва вече обезумелия цар Борис Годунов. А как завършва "Борис"?
Светлана Алексиевич: С всеобщо обезумяване. Когато човек чете изказванията на някои днешни руски политици, направо му се струва, че е избухнала епидемия - толкова тотално е безумието. При това - безумие не на някакъв отделен човек, а на огромни маси хора. Когато четеш за плановете руската църква да бъде вписана в конституцията, как се отнасят към хомосексуалните, към хората, които искат да живеят другояче и живеят другояче… Става страшно, когато разбереш, че е изчезнала цялата ни образованост, цялата ни начетеност. Моя приятелка журналистка живя известно време в Донецката народна република. Косата ми се изправи, когато ми разказа какво е преживяла там. Колко бързо от човека се "обелва" културният слой… Хората по мазетата там - първо ще ги нахранят, после ще ги убият, представяте ли си! Като че ли сме в 16 век!
Като си говорим за днешните управници: Как мислите, какво си е наумил Путин?
Светлана Алексиевич: Струва ми се, че Путин (както и Лукашенко) вече е заложник на самия себе си, на някакви свои идеи. Диктаторските режими са жестоки и към самите диктатори. Тези хора нямат човешки живот! Навремето ми се искаше да разбера какъв човек е бил Ленин. И взех да чета спомените на разни хора. В една от книгите работник разказва как Ленин пренощувал в дома му. През нощта работникът чул шум от стаята му и надникал да види какво става. Ленин, който обикалял покрай етажерките с книги, се обърнал и възкликнал: "И всичко това аз не съм го прочел!". Разбираема, човешка мъка, че животът се е изнизал покрай теб. Ленин също е бил жертва на параноичните си идеи. Културният слой навярно "се обелва" и от диктаторите.
Ленин е страдал заради непрочетените книги, но за какво, според Вас, ще съжаляват Путин и Лукашенко?
Светлана Алексиевич: Ще съжаляват, че няма монархия, че не могат да предадат властта си по наследство. А това много им се ще, понеже вече са се уморили да играят ролите си - дори в тази примитивна демокрация, на която вече никой не вярва, но всички са длъжни да спазват правилата на играта. Чисто човешки ми е жал за хора, които са изживели не своите животи. То това е и най-важното, за което човек може да съжалява под капака на ковчега си: че е изживял не своя живот. Ще кажете: ама имат пари. Ех, пари, милиарди, къщи, дворци… Но мигар от тях човек става по-щастлив, по-радостен? Мъжете все си мерят... Но когато се изкачиш най-горе, започваш добре да разбираш каква е цената. Разбираш, че нямаш приятели, а единствено враговете ти са истински.
Но светът все още се управлява от путиновци, лукашенковци и тръмповци. А как се чувстват младите хора? На кого принадлежи бъдещето?
Светлана Алексиевич: Човечеството се променя. Наскоро бях в Лондон и се запознах с млади екоактивисти. Оказа се, че един от тях е готов да защитава правата на пингвините, но не и правата на човека. И всяка година поема нанякъде, за да се бори за правата на някакви си птици. Тези хора вече живеят не на Земята, а в космоса. Човечеството се премества от плоскостта на историята в космоса. Вече имам трайното усещане за други времена, за други поколения, за друга естетика. За тях вече не е важно онова, което за мен винаги е имало значение. За тях е важен глобалният свят, важни са глобалните проблеми. Поколението, израсло с "Хари Потър", има различни възгледи за добро и зло. Бъдещето обаче принадлежи на поколението на Грета - на техните идеи, страхове и привързаности.
Много важна тема във Вашето творчество е Втората световна война. А днес в света буквално се води "война за победата в тази война". Кой е победител? Кой е освободител? Кой е окупатор? Кой е жертва? Има ли изобщо шанс да стигнем до някакъв общ знаменател?
Светлана Алексиевич: Така е. Четем новини как заливат с боя паметниците на "Альоша" или вършат някакви други неща с паметниците на Съветската армия. А пък на мен просто ми се ще да падна на колене пред това момче, независимо дали е родом от Рязан или от Беларус. Момче, пратено да се бие бог знае къде, оставяйки у дома милата си майчица, което е разгромило фашизма… Добре, победили сме фашизма. Но защо нашите политически мъже не говорят за това, че фашизмът стана възможен благодарение на Сталин, благодарение на неговата политика към Коминтерна, към левите западни интелектуалци, които му повярваха, че има алтернативен път за развитието на цивилизацията? По онова време витаеше такава наивна вяра… И Сталин я направи на пух и прах. Баща ми влязъл в Комунистическата партия в окопите край Сталинград. И после през цялото време повтаряше, че идеята била прекрасна, но Сталин я предал. Аз съм живяла и в Швеция, и в Париж, тъй че съм виждала какво точно е социализъм. Съвсем не е онова, което у нас се наричаше "социализъм". Социализмът в СССР - това беше някаква казарма, потънала в кръв.
Възможно ли е в Русия и в Беларус да има някакво преосмисляне на това минало?
Светлана Алексиевич: Ние не знаем, така и не сме разбрали докрай какво точно се случи с нашите народи. Истината се крие и до ден-днешен. Архивите са затворени. Истината за войната се държи под ключ. За мен лично истината е една: да падна на колене пред "Альоша". Друга истина за нас не е достъпна. А идеите на Сталин - те бяха да освободи Европа и да остане там. Ако обаче си беше тръгнал от Европа - съдбата на "Альоша" щеше да е съвсем друга. Това е тема за дълъг и много сериозен разговор. Докато не дойде едно действително ново, свободно поколение, ние така и няма да разберем какво точно сме живели. Но откъде ли да се вземе това поколение? В Украйна имаше един първи "Майдан", там се роди ново поколение хора, които са способни и на втори, и на трети "Майдан". В Украйна изобщо има богата демократична традиция - да си припомним само за казашката държава. В Беларус такава традиция няма, там има мълчалива търпеливост. А в Русия пък начаса се включва "сталинската машина": механизмът на страха кара хората винаги и с дълбока убеденост да застават на страната на силните.
***
Припомняме и нашето интервю със Светлана Алексиевич от 2016 година: