След войната: трагедията на германските бежанци

Германците, които днес приемат много повече бежанци, отколкото останалите европейци, знаят много добре какво е да бягаш. Те са го изпитали на собствен гръб: в средата на 40-те години на миналия век милиони германци са принудени да напуснат родните си места.

600 000 загиват по време не бягство

До първата вълна германски бежанци се стига между есента на 1944 и началото на 1945 година. Тогава жителите на Източна Прусия, Померания, Силезия и Судетската област бягат на запад, за да се спасят от приближаващия се фронт, от бомбардировките и обстрела. Слуховете за случващото се в завладените от Червената армия територии, всява панически страх у хората: те се боят от отмъщението на победителите, от грабежите и изнасилванията. А след като тези слухове или поне част от тях стават действителност и след като на Потсдамската конференция победителите взимат решение за "изрядно и хуманно преселение на германското население", бягството и изгнанието на германците придобива масов характер.

Според последните данни, до 1950 година между 12 и 14 милиона германци са били принудени да напуснат Източна Прусия, Померания, балтийските и балканските страни, Судетската област, Силезия и Източен Бранденбург - местата, където векове наред са живели техните предци. Около четири милиона бежанци се заселват в Източна Германия, а останалите - в Западна. А в "изчистените" от германци територии се преселват (не винаги доброволно) поляци, чехи, украинци, руснаци...

Няма спор, че първопричината за масовото изгнание на германците е войната, разпалена от хитлеристка Германия. Оправдава ли обаче това трагедията на милиони хора, загубили родината си и почти цялото си имущество, което е конфискувано без никакви компенсации? Оправдава ли това трагедията на възрастните, на жените и децата? Твърди се, че по време на бягството са загинали около 600 000 бежанци. Някои историци говорят дори за два милиона.

"Те са опасни конкуренти"

При това не всички германски изгнаници от Полша, Чехословакия, Югославия и другите източноевропейски страни, приети в Западна и Източна Германия, са посрещнати с отворени обятия. В гладната и разрушена от войната страна те са представлявали опасни конкуренти за местните хора. Много от тях попадат в лагерите, където доскоро нацистите са държали т.нар. "остарбайтери"  - източноевропейци, принудени да работят за режима.

Както във ФРГ, така и в ГДР бежанците се използват преди всичко като евтина и обезправена работна ръка. Принудени да напуснат своята стара родина, те така и не намират нова. Тъй като навремето повечето германски градове са в развалини, властите разпределят бежанците главно в селските райони. Това обаче създава допълнителни проблеми, защото на село работа няма.

За мащабите на принудителното преселение свидетелстват данните: до войната населението на Шлезвиг-Холщайн е около 1,6 милиона души. А в първите следвоенни години тук намират убежище около един милион "принудителни преселници". Само провинция Бавария приема повече бежанци - около два милиона.

Германското "икономическо чудо" на Запад спомага за успокояване на ситуацията. Във ФРГ са създадени хиляди нови работни места. Доходите на населението растат, градовете се разрастват, а така възникват и перспективи за младото поколение бежанци. Негативното отношение към "опасните конкуренти" постепенно изчезва. Политическият проблем с изгубената и недостъпна родина обаче остава. През август 1950 година е приета "Хартата на прокудените германци", която създава основата за тяхната интеграция. В нея се говори за отказ от отмъщение и възмездие и се подчертава готовността на преселилите се германци да участват във възстановяването на Германия и следвоенна Европа.

Тема табу в ГДР?

В хартата обаче почти не се споменава това, че Втората световна война е разпалена от хитлерова Германия, нито пък се говори за жестокостите на нацистите в окупираните територии. По този повод един от известните германски историци заяви, че прочитайки я, човек остава с впечатлението, че прокуждането на германците от Източна Европа е станало в "исторически вакуум". По-късно хартата и заявленията на "Съюза на прокудените" нерядко стават причина за обвинения срещу въпросния съюз в "неформален реваншизъм".

Политиката на федералните правителства, разбира се, е друга. Освен това, за разлика от ГДР, където темата за прокудените е табу, в Западна Германия всички помнят трагедията на милионите изгнаници. Днес в Германия са създадени музеи, издигнати са паметници. В някои градове на Чехия, Източна Прусия (днешна Калининградска област), където навремето са живели германци, редица улици и площади са наименувани както навремето - на немски език.

В това, разбира се, няма никакъв реваншизъм. Тези наименования, диалектите, обичаите, народните носии на судетските германци или германците в Померания остават в паметта на поколенията. Това се отнася и до новите поколения, които вече не смятат Силезия, Померания или Судетската област за своя родина. Но това са техните корени, миналото и трагедията на техните семейства. И младите поколения трябва да са запознати с тази част от историята. Освен всичко друго, така те ще разберат по-добре днешните бежанци.