Случаят Георги Марков и българската десница

Документите, които английските служби са искали до сега не са поискани от българските следователи. Последните се държат така, сякаш Марков е извършил престъпление като е загинал в емиграция. Искането отново събуди редица въпроси, но сега бих искал да поставя акцент върху политическата им страна. Случаят „Марков” е изобличение за лицемерието на българския преход. Отказът на днешната демократична държава да каже истината за това убийство означава, че е солидарна с

престъпленията на тоталитарна България

Мисля, че поведението на лидерите на СДС през годините е скандално. Пръв президентът Желю Желев обвърза разплитането на случая с гаранцията, че България вече е демократична страна. Отиде на гроба на Марков, но не си мръдна пръста, за да насърчи разследването. Напротив, блокира го, назначавайки Бриго Аспарухов за шеф на разузнаването, службата, която крие най-много документи по случая. Кабинетът на Филип Димитров също не направи нищо, въпреки, че антикомунизма все още беше „на мода”. През 1997 г. Иван Костов дойде на власт с обещанието: „Съд за виновниците за националната катастрофа”.

Никой не беше осъден, а голяма част от „виновниците” получиха най-апетитната част от приватизацията. Когато го питаха Костов отговаряше:„Има независима съдебна власт” и препращаше, питащите към Филчев, когото лично посочи за Главен прокурор.

Защо архивите не бяха отворени докрай?

Не крия, че съм един от наивниците, които смятаха тези неща за грешки на растежа. Мислех, че се правят неволно… Случаят „Марков” ме опровергава. Ако сложната ситуация и страхът от мафията би била евентуална причина Костов да не й посегне, нищо не му пречеше да отвори архивите до край. Той предпочете да го прави избирателно, за да манипулира. Димо Гяуров се оказа по-голям пазител на комунистическите престъпления от самите комунисти. Неговото назначение за приемник на Аспарухов бетонира ченгетата във властта. С едно обаждане Костов можеше да му нареди да извади документите, които днес търсят от Скотланд Ярд. Не го направи, но това не му пречи на патетичната риторика срещу ченгетата, КГБ и мафията…Не го направи и Петър Стоянов, с чийто президентски указ Гяуров бе назначен. Вместо това Стоянов награди посмъртно писателя с орден „Стара планина”. Вместо справедливост, убитият получи

посмъртно потупване по рамото

в стил „бат` Петьо от Пловдив”. Стоянов можеше да употреби политическа воля, истината да излезе на бял свят, но предпочете да си направи реклама с убития от Живков писател. Не споменавам останалите сини лидери, които не си мръднаха пръста. Разследванията на колегата Христо Христов показаха колко много неща са можели да излязат без никакви усилия от страна на държавата и колко много още тайни по убийството се пазят ревниво от нея. Провалът в случая „Марков” говори за по-големия провал на сините политици, които днес си поделят между един и три процента доверие. Не защото избирателите им са глупави, а защото не обичат да ги правят на глупаци.