Смъртта на побеснелите човечета
27 октомври 2011Тиранинът бяга от настъпващите бунтовници. "Кон! Кон! Мойто царство за един кон"! - крещи в отчаянието си Ричард ІІІ. Само че той няма повече царство и не получава кон. Малко по-късно водачът на бунтовниците оповестява: "Кръволокът е мъртъв".
Последните мигове на Кадафи напомнят на тази сцена от Шекспир. Накрая той би дал цяла Либия за една Тойота, за да избяга от родния си град Сирт, само че Либия не е вече негова. Всемогъщият доскоро тиранин е открит в една канализационна тръба и брутално ликвидиран. Шекспир знае какъв е краят на деспотите.
Баналността на злото
Бенито Мусолини и любовницата му са разстреляни от партизаните, а сетне провесени с главата надолу от стрехата на една бензиностанция в Милано; Николае и Елена Чаушеску, заловена също по време на бягство, са осъдени на бърза ръка на смърт и веднага след това очистени, а зловещият филм за края им дълго време забавлява кибиците в румънските кръчми; Саддам Хюсеин бе измъкнат от една дупка в земята край Тикрит.
Много не се е променило от времето на Ричард ІІІ и Макбет. Онова, което ни липсва обаче, е погледът на един Шекспир върху тези хора. Не става дума за състрадание; нима те са били състрадателни към жертвите си? Жалко, че Мусолини, Чаушеску и Кадафи не бяха изправени пред един обективен съд както Саддам Хюсеин. Не защото не са заслужили смъртта си, а за да бъдат публично конфронтирани с престъпленията си, както стана с нацистките големци в Нюрнберг или с Адолф Айхман в Ерусалим.
Шекспир също не проявява състрадание към своите злодеи. Но ги показва в цялото им зловещо величие. Той самият е великан, който придава на историята им ранга на трагедия.
Може би Хитлер и компания са ни развалили окончателно. Всички тези побеснели човечета ни се струват впоследствие така смехотворни, така банални, както констатира германската мислителка Хана Аренд, когато вижда Айхман в Ерусалим, че единствено комедията - човек се сеща неизбежно за "Великият диктатор" на Чаплин - изглежда подходяща за тях. Опитът да бъдат взети насериозно като хора, например във филма "Крахът на Третия райх", се възприема неволно комично.
Никаква прошка
Едва с терористите от "Фракция Червена армия" германските злодеи придобиват онова човешко измерение, което Шилер приписва на своя "Фиеско". Тази пиеса за един революционер, който мутира в диктатор, се чете като коментар върху живота на цяло поколение арабски лидери - Насър, Бумедиен, Саддам, Арафат, Кадафи.
Да разбереш всичко не означава да простиш всичко. Само че диктаторите надхвърлят способността ни за разбиране. Както признава и Шилер, невъзможно е да се пробудят симпатии за неговия герой Фиеско. Може би тук може да помогне само Холивуд.