Страхът да се върнеш в България

Стотици български граждани решиха да останат в Либия въпреки многократните призиви да се приберат в родината. Какви биха могли да бъдат вътрешните, психологически причини за подобно рисковано решение? С този въпрос Георги Папакочев се обърна към Харалан Александров, психолог и социален антрополог. Ето неговото мнение:

„Много ми е трудно да се поставя в тяхната кожа, но според мен ние само условно можем да наречем тези наши сънародници българи. Смятам, че ако ние мислим за тях като за българи по силата на техния произход, за това, че българската държава има ангажимент към тях, далеч не е сигурно, че те имат тази степен на идентификация с България и че въобще могат да си представят живота си в своята родина.

Въпрос на манталитет

Струва ми се, че това са хора, които най-вероятно притиснати от тежките обстоятелства в страната по време на прехода, са избрали завинаги да обвържат живота си с Либия. Постигнали са някаква стабилност, постигнали са някаква позиция и загубите, които ще са свързани с връщането обратно, са навярно за тях толкова тежки и големи, че предпочитат да поемат ужасяващите рискове на неизвестността, на това да живееш в страна, която е разкъсвана от гражданска война. Само така мога да си го обясня”, казва Харалан Александров.

По време на осемгодишната одисея на българските медици в Джамахирията работещите в Либия българи почти изцяло се бяха дистанцирали от своите сънародници в затвора. Страх или нещо друго ги караше да постъпват по този начин?

Отговорът на Харалан Александров: „Вероятно страхът е важен фактор. Ние позабравихме какво значи да се страхуваш, въпреки че никога не сме живели в истински свободно общество. Но да живееш в страна, управлявана от непредсказуем психопат, аз не мога по друг начин да определя Кадафи, вероятно те кара да развиеш особена чувствителност към сигналите от страна на властта. И да развиеш това като психологически инстинкт за оцеляване е нещо като психологическа броня, която потиска естествената съпричастност и състрадание към жертвите в името на това да не се окажеш жертва.

Това е много характерен манталитет за хора, които дълго време са живели в тоталитарни и авторитарни общества. Впрочем, 20 години или повече след края на тоталитарния комунизъм в България все още забелязваме останките от този манталитет, които са много сериозен проблем от гледна точка на нашето развитие като свободни граждани на либерална европейска държава”, заявява Харалан Александров.

Ужасът от завръщането

И все пак, какво би могло да притъпи елементарните инстинкти за опасност, за самосъхранение у българина в чужбина? На този въпрос психологът Харалан Александров отговаря така: „Ако се опитаме да поставим на везните ужасът от живеенето в разпадаща се държава и ужасът от връщането в България, може би, и не без основание, тези хора схващат България като не по-малко разпаднала се от Либия. Много българи, а и всички изследвания го показват, не мислят за България като за държава, която може да им осигури елементарни условия на живот, подкрепа, солидарност и сигурност.

Тоест, България отдавна в умовете на много наши сънародници, особено на тези, които имат опит от широкия свят, не е държава, а територия, изпълнена повече с рискове и заплахи, отколкото с шансове. Да не забравяме, че това, което ни позволява на нас, които сме тук, да оцеляваме, е много плътната неформална мрежа. Аз например знам, че по силата на това, че имам приятели лекари, ще се обърна към тях и ще получа медицинска помощ. По силата на това, че познавам хора в институциите, мога да разчитам да ми бъде извършена някаква публична услуга.

Ако нямаш "мрежа", умираш!

Ако тази мрежа е разкъсана, ако години не си живял в България, да разчиташ на безличната, универсална грижа, която ти се полага по силата на твоето гражданство, е просто наивно. Ние нямаме институции, които да функционират по този цивилизован европейски модерен начин. Нашите институции са пронизани от това, което наричаме „втората мрежа”, т.е. от много сложни зависимости, връзки, отношения. Веднъж ги виждаме като корупционни, втори път ги виждаме като животоспасяващи, а те са общо взето и двете.

И ако си лишен от тях, ако не си тук, ако не ги поддържаш, което винаги става чрез симетрични и реципрочни услуги, които оказваш на съвсем конкретни живи хора, ти си мъртъв! Значи в България да се върнеш просто хей така, може да се окаже много по-самоубийствено, отколкото да седиш в някакво мазе в Триполи и да се надяваш да не те удари някоя ракета”, казва в заключение психологът Харалан Александров.

Автор: Георги Папакочев, Редактор: Даря Попова-Витцел