Сърбите - живот в нищета

"Те не предприемат нищо, за да улеснят по някакъв начин икономиката и да раздвижат призводството", ругае Дежан Пантич. 44-годишният инженер живее в Белград в скромно жилище. Като съпритежател на малка фирма, основана от неговия баща, Пантич принадлежи към средното съсловие, което в Сърбия означава, че поне не трябва да икономисва от храната. Той е женен, има шестгодишна дъщеря и е страшно недоволен от държавата, в която живее.

Цените растат, доходите падат

"Вместо в сегашните времена на криза да се оказва подкрепа на малките и средноголемите фирми, държавата вдига всички възможни данъци и такси, за да пълни празните си каси", ядосва се Пантич. Така например неотдавна таксата за фирмена табелка е била увеличена от 285 на 855 евро. Изобщо един дяволски кръг от дългове, казва Пантич:

"С парите, които печелим, можем да купуваме все-малко", оплаква се инженерът. И той не е единственият - навсякъде се чува това описание на ситуацията. Цените и безработицата растат, а доходите и стандартът на живот падат надолу. Последицата е драстичен спад на потреблението. Но не защото жителите на Сърбия са особено пестеливи, а просто защото на повечето не им остават никакви пари.

В Белград икономическата криза е вездесъща. Навсякъде се виждат изоставени магазини и полупразни търговски центрове. Вярно, че големите магазини излагат реклами на скъпи маркови дрехи, вътре обаче е празно, купувачи няма. Десетки помпозни строежи и запланувани молове стоят недовършени. Предприемачите нямат пари, както няма и купувачи за новите съборетини. Въпреки това цените не падат - нито на пазара за недвижимо имущество, нито пък в търговията на дребно. С други думи: цари абсолютна стагнация.

Краят не се вижда...

Нищо чудно тогава, че щом правителството отвори отвреме навреме дума за мерки за икономии, хората възприемат тези приказки като лош виц. Две десетилетия след икономическото ембарго, рекордната инфлация и въздушните нападения на НАТО хората в Сърбия трябва да затягат коланите все повече и повече. Демократичният обрат бе свързван с надеждата за по-добър живот. Социалната мизерия обаче расте, а краят й не се вижда.