Тадич: "Грешки не съм правил"

Колко ли е трудно да се върнеш в нормалния живот, след като в продължение на дълги години си разполагал с почти цялата власт в една страна, пита се политическият наблюдател на "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг" Михаел Мартенс. На Борис Тадич, който от 2004 до 2012 бе президент на Сърбия и в продължение на почти цяло десетилетие бе водещата политическа фигура в страната, положително му липсват пресконференциите и полицейските ескорти.

Човек, който дълго е бил на власт, обикновено има и по-особена самокритичност, констатира Мартенс. На въпроса дали е допускал грешки по време на президентското си управление, Тадич отговаря почти като Франк Синатра в прочутия му егомански химн "My way" - дори и да е имало някои дреболии, те са твърде малко, че да си заслужава да се споменават. Основният упрек, отправян към Тадич от много страни, е, че не е сторил достатъчно срещу зловещата власт на сръбските олигарси. Той обаче отхвърля това обвинение и казва: "Те /олигарсите/ не можеха редовно да се срещат с мен - както беше обичайно по времето на предишните управления".

Да строят мостове и магистрали, щом са крали...

И историята с моста - от негова гледна точка - била в най-добрия случай "само на половина грешна". През лятото на 2010-та Тадич каза, че олигарсите, натрупали по непочтен начин богатства по времето на Милошевич, трябва да върнат на народа поне част от краденото, финансирайки строителството на нов мост на Дунава или на река Сава в Белград. Идеята на Тадич обра критики не само от опозицията - защото е ясно, че онези, които плячкосаха Сърбия, трябва да отидат зад решетките, а не да строят мостове. Самият Тадич вижда нещата другояче - медиите били представили идеята му в "крива светлина".

Повечето олигарси в Сърбия натрупаха криминални състояния още в началото на 90-те години на миналия век, така че от юридическа гледна точка днес е трудно да им се търси отговорност - заради изтеклата давност. Тадич твърди, че изказването му трябвало да се разбира точно в този контекст. С други думи: след като е късно за съдебно дирене, поне да има някаква финансова компенсация за обществото.

Тадич твърди още, че като председател на Демократическата партия той скъсал всички връзки с олигарсите, съществували преди това. Дали под "преди това" Тадич не визира и евентуално по-тесните контакти между богаташите и Зоран Джинджич? Бившият президент оставя въпроса открит.

Факт е, че възходът на Тадич започна едва след убийството на сръбския премиер Джинджич през март 2003-та. Тадич оглави първо Демократическата партия, след което през 2004 стана и президент на Сърбия. По времето на неговия мандат независимостта си обявиха Черна гора /2006/ и Косово /2008/, арестувани бяха Радован Караджич и Ратко Младич, а през 2012-та Сърбия в крайна сметка получи статута на кандидатка за членство в ЕС.

Внезапният край на една кариера

Очакванията бяха, че именно Тадич ще сложи началото и на присъединителните преговори на Сърбия с Общността, но на 20 май 2012-та настъпи внезапният край на власта му - след като, противно на всички прогнози, изгуби на балотажа на президентските избори срещу националиста Томислав Николич. Непосредствено след това партията му изпадна от управляващата коалиция, а самият Тадич попадна под натиск и вътре в собствената си партия. В крайна сметка този натиск го принуди да се оттегли. На последния партиен конгрес за нов председател бе избран кметът на Белград Драган Джилас, а Тадич остана само "почетен председател".

За разлика от повечето коментатори в Сърбия, Тадич не обяснява поражението си с тежкото икономическо положение в страната, високата безработица, самовлюбеността на Демократическата партия или непрекършената власт на олигарсите. Той смята, че е платил цената за някои непопулярни решения, които не допадат на по-голямата част от сърбите. И посочва като пример сътрудничеството с Хагския трибунал.

Бившият президент не признава като грешка и коалицията, която Демократическата партия сключи преди няколко години със Социалистическата партия на Сърбия - бившата партия на Милошевич. Според него страната тогава се нуждаела от помирение и консенсус в името на бъдещата цел - членството в ЕС. Дори тази цел обаче вече не се ползва с всеобщата подкрепа на сръбското население. На въпроса дали Сърбия да се откаже от претенциите си към Косово в името на европейското членство, близо 60 процента от анкетираните сърби отговарят отрицателно.

АГ, ДПА, ФАЦ, ММ, Б. Михайлова, Редактор: Б. Узунова