Тихата трагедия на гърците край Босфора

Истанбул 1964. Маргарита Лудари и Дионисос Ангелопулос обичали родния си град и никога и не били помисляли да го напускат. И ето, че изведнъж вестниците започнали ежедневно да публикуват дълги списъци с имена. Двамата също фигурирали в тях, поради което били длъжни да се явят в местната полиция и да подпишат предварително подготвени декларации. С тях те на практика сами се обвинявали в държавна измяна. Взети им били отпечатъци от пръстите, банковите им сметки били блокирани, а правителството им определило срок - обикновено от 48 часа до 10 дни - в който да напуснат страната. Депортираните не са имали право да вземат със себе си повече от равностойността на 20 долара, както и един куфар с 20 килограма лични вещи.

Всъщност натискът на турското правителство над гръцкото малцинство край Босфора започва доста по-рано. Десетки хиляди етнически гърци панически напускат страната след истанбулския погром над тях през 1955 година. В началото на 60-те години турската държава подстрекава към омраза срещу гръцкото малцинство, което е превърнато от медиите в изкупителна жертва на кризата около Кипър.

През 1962 г. в Турция стартира кампанията "Гражданино, говори на турски!", с която на гърците е забранено да говорят на майчиния си език на обществени места. Така те се оказват в ситуация да не могат да използват езика, на който по тези места се говори от над 2 хилядолетия. През 1963 г. тръгва друга кампания под наслов: "Турците пазаруват само при турци". Така по прозорците на къщите се появяват табелки, призоваващи хората да не влизат в гръцки магазини. Основна роля в тази подстрекателска кампания играят и турските вестници.

20 долара, 20 килограма

Кулминацията на това развитие настъпва през март 1964, когато турското правителство денонсира споразумението за приятелство с Гърция и с таен декрет разпорежда изселването на 13 хиляди гърци от Истанбул. Като прибавим към тях и семействата им, от мярката са били засегнати общо около 50 хиляди гърци.

На екстрадираните на практика са им били отчуждавани и недвижимите имоти, тъй като не им е било разрешено да ги продадат преди да напуснат страната. И до днес турската държава не е върнала на наследниците на тези гърци заграбената собственост, нито пък ги е обезщетила по някакъв начин. Нещо повече: на границата е имало контролен пункт, на който напускащите били проверявани за златни коронки. Който имал такива в устатата си, бил пращан при зъболекар да му ги извади. "Тази ужасна мярка много напомня на зверствата на нацистите в Германия", казва уредникът на истанбулската изложба "20 долара, 20 килограма", посветена на прокудените гърци.

Политиката на насилствено турцизиране постига успех, пише по този повод "Зюддойче Цайтунг". Макар декретът за екстрадиране да е засягал само живеещите в Истанбул гърци, много техни близки не са имали друг избор освен също да напуснат страната. Много гърци с турски паспорти, каквито също е имало, впоследствие избират доброволно пътя на изселването, тъй като всичките им роднини, близки и приятели са били прогонени. Днес край Босфора живеят само около 2 000 гърци. През двайсетте години на миналия век те са били 150 000, а според някои източници дори 200 000.