Традицията на Тито

През 1963-та бивша Югославия одобрява проект за нова конституция, която провъзгласи Йосип Броз Тито за пожизнен президент. Всъщност бившият водач на партизанската съпротива срещу германската окупация управлява като диктатор още преди това - от 1945-та година. По онова време той е ставал четири пъти министър-председател или президент, без да има алтернативни кандидатури. Избирането му е било чист ритуал, но тогава Тито още не е искал да се откаже от него.

Също както други диктатори по света, явно и той е чувствал нуждата от псевдо-демократична легитимация. Макар че едва ли е имало някой, който да взима насериозно официално обявените изборни резултати, според които той е печелил с по 95% или дори с 98% от гласовете. Това се променя в началото на 1960-те години, когато Югославия успешно се разделя не само със сталинизма и Варшавския договор, но и печели ново уважение като държава-основателка на групата на необвързаните страни. В този момент Тито очевидно вече е решил, че не се нуждае от повече ритуални потвърждения на своите властови позиции.

По примера на югославския диктатор

Така през 1963 с новата юголсавска конституция се стига до "кодифицирането на титовизма". Тогава типично за конституцията на една комунистическа диктатура бе това, че от една страна тя "гарантира" най-важните граждански права и свободи (като свободата на печата, събиранията и вероизповеданията), но от друга страна не разрешава на гражданите да ги ползват, за да не се променя социалистическата структура на държавата. В това отношение тогавашната югославска конституция си прилича твърде много с втората конституция на бившата ГДР, която също бетонира "ръководната роля на партията". За разлика от Тито обаче Валтер Улбрихт и Ерих Хонекер все още не са имали самочувствието да се обявят за пожизнени държавни ръководители.

Югославският диктатор се превръща обаче в образец за мнозина други властници в Третия свят. Така например през 1971 Жан-Клод Дювалие става пожизнен президент на Хаити, през 1972 същото се случва с Жан-Бедел Бокаса в централноафриканската Република, а през 1976 Иди Амин става пожизнен президент на Уганда.

След смъртта на Тито през 1980, титлата "пожизнен президент" малко излиза от мода. След падането на комунистическите режими в Източна Европа, повечето авторитарно управляващи предпочитат отвреме навреме да получават формално потвърждение за властта си от "послушни" парламенти или пък на манипулирани избори без алтернативен кандидат.

Изобретателният Путин

В различните държави, възникнали след разпадането на СССР, тази система се е утвърдила от близо две десетилетия насам. От 1991 начело на Казахстан стои Нурсултан Назърбаев, в Узбекистан също от 1991 насам управлява Ислам Каримов, а в Беларус от 1994 несменяем е Александър Лукашенко. Според наблюдатели, изборите и референдумите, провеждани в тези държави, редовно се манипулират.

И в Русия се случва нещо подобно - с една малка разлика: след като завърши своя втори мандат през 2008 година и според конституцията нямаше право да бъде преизбиран, Владимир Путин просто смени поста си с премиерския, а на президентския назначи своя довереник Дмитрий Медведев. През 2012 обаче, когато мандатът на Медведев изтече, двамата отново си смениха постовете. А какво ли ще се случи през 2018, когато третият му президентски мандат изтече? Критиците му в Русия, а и чуждестранните наблюдатели смятат, че не е изключено той да продължи да управлява до 2024, а и след това.

АГ, ДПА, ВО, ФК, Б. Узунова/Редактор: М. Илчева